Саймон Бекетт - Кървави белези

Но за мен има значение.

Нанасям с мистрията хоросан върху горната част на следващия камък и го повдигам. Дупката е на височината на раменете ми, затова трябва да повдигна камъка високо, за да го поставя на място. Подпирам го на гърдите си и го пъхам, моля се този път да го подравня добре и изпитвам истинска благодарност, когато виждам, че се е получило. Обирам изскочилия хоросан и раздвижвам схванатите мускули на раменете си. Тази сутрин свърших доста работа. Обикновено това би било достатъчно, за да се почувствам добре. Но не и днес.

Кофата ми е празна. Свалям я надолу по стълбата и влизам във влажния килер. Пред мен е цяла купчина от празни найлонови чували — стигнал съм до последния чувал с пясък.

Ще се наложи отново да отида в града.

Изругавам и хвърлям кофата. От няколко дни знам, че ще се стигне дотук. При пренареждането на камъните отиде много хоросан и макар все още да има доста цимент, съм изразходвал почти докрай пясъка, който беше в килера. Ако знаех, че ще остана без пясък, щях да купя, когато отидох за цимент, но предположих, че предшественикът ми се е запасил с достатъчно материали. Грешката е изцяло моя.

Освен всички други недостатъци, които е имал, Луи не е разбирал особено от строителство.

Откривам Матилде в зеленчуковата градина зад къщата. Коленичила е до малката цветна леха и скубе бурените, които са израсли от миналия път. Вдига поглед, когато приближавам, и отново имам чувството, че съм я прекъснал в много интимен момент.

— Трябва да купя още пясък.

Този път не пита нищо. Гледа примирено, сякаш вече никой не може да каже или да направи нещо, което да я изненада. Само кимва и мълчаливо се изправя на крака.

Тръгвам с нея и я изчаквам в кухнята, докато донесе портмонето си. Гретхен седи до масата с Мишел. Изобщо не реагира на присъствието ми. Откакто нерезът избяга от кочината, напълно се е затворила в себе си. Не че не ми обръща внимание, просто като че ли въобще не забелязва, че съм тук.

Ако трябва да съм честен, за мен това е облекчение.

— Ще стигнат ли? — пита Матилде и ми подава няколко дребни банкноти.

— Мисля, че да.

— Ключовете са в микробуса. И ключът от портата е там.

Тя се връща в градината, а аз отивам при реното. Вътре е горещо като в парник, но не си правя труда да чакам да се охлади. След като съм изпълнил цялата процедура по отключването и заключването на портата, заставам за момент и оглеждам пътя. Една кола профучава край мен, идва откъм града и само тя си знае накъде отива. Докато я наблюдавам как изчезва, нещо изплува от дълбините на съзнанието ми, толкова е неясно, че в първия момент не мога да определя какво е.

Безпокойство.

Усещането се появи в деня, в който полицаите дойдоха във фермата, и оттогава нараства все повече. Вече не се тревожа, че могат да дойдат отново — ако имаха такова намерение, щяха да са го направили. Но паниката, която избухна с тяхното идване, така и не изчезна напълно.

Качвам се обратно в микробуса без всякакъв ентусиазъм. Имам чувството, че пристигам в града за нула време. Едва съм подминал крайпътния бар и ето че вече съм на градския площад. Играчите на петанк са там, макар че не съм сигурен дали са същите. Фонтанът пръска водни струи все така весело. Ръцете ми са се изпотили на волана, когато влизам в двора на строителния магазин. Двигателят на микробуса изръмжава и угасва. Поемам дълбоко въздух и слизам от колата.

Жан-Клод не се вижда наоколо.

Позволявам си поне малко да се отпусна. Протягам се да взема бастуна и спирам. Кракът ми е почти оздравял. Конците са почти готови за сваляне и започнах да нося чорап, вместо превръзка. Все още използвам гумения ботуш, който Матилде ми направи, но това е само защото моят протрива раните ми. Бастунът се е превърнал повече в навик, отколкото в необходимост, и знам, че скоро ще трябва да спра да разчитам на него.

Но не и днес. Облягам се на него и закуцуквам към постройката, която прилича на хангар.

Не разпознавам никого от хората вътре. Поръчвам пясъка и плащам, след което ми казват да изляза обратно на двора. Там има широки дървени контейнери, пълни със сипица, чакъл и пясък. Наоколо няма никой, но от купчината пясък стърчи лопата, а до нея са оставени празни найлонови чували, затова започвам да ги пълня сам.

Работя с гръб към двора, механично забивам лопата в купчината пясък и се опитвам да потисна желанието да погледна зад гърба си. Когато чувалите са пълни, докарвам микробуса близо до тях. Одеялото, върху което лежеше Лулу, е свито на топка отзад, кървавите петна са изсъхнали и почернели. Избутвам го настрани и започвам да товаря чувалите, подреждам ги прави, за да не се разсипе пясъкът. Сега, когато почти съм свършил, вече не съм така нервен. Спирам, за да избърша потта от челото си.