Саймон Бекетт - Кървави белези

— Още колко капана остават?

— Има още много в гората край езерото. Защо? Да не би да се умори?

— О, не, ужасно се наслаждавам на това преживяване.

Арно изсумтява, но не благоволява да ми отговори. Докато се опитвам да не мисля колко време остава до закуска, той бърка в торбата и вади оттам пакет, увит в непромокаема хартия. И двамата с Лулу го наблюдаваме внимателно. Вътре има две парчета студени пилешки гърди. За моя най-голяма изненада той ми подава едното.

— Вземи.

Вземам го, преди да е променил решението си. Започва отново да рови в торбата и този път вади пластмасова бутилка за вода и един хляб.

— Хлябът е от вчера — казва той пренебрежително и го разделя на две.

За мен това няма никакво значение. Храним се мълчаливо и пием вода от едно и също шише, макар че, забелязвам, и двамата бършем гърлото му, преди да отпием. От време на време подхвърлям по някой залък на Лулу, която е успяла да се самоубеди, че умира от глад. Арно не й обръща никакво внимание.

Когато привършва с храненето, вади лулата си и я пълни. С удоволствие бих се присъединил към него, но в бързината да изляза тази сутрин съм забравил цигарите си.

— Как е гърбът ти? — питам го.

Опитвам се да се държа любезно след закуската, която ми предложи. Арно захапва лулата и ме поглежда през кълбата дим.

— От копаенето не става по-добре.

След това и двамата замълчаваме. Арно изглежда твърд като скалата, върху която седи. В един момент забелязвам, че ме наблюдава, но той отмества поглед, без да каже нищо. Усещам в него някакво напрежение и това отново подклажда предишната ми параноя. Взема пушката, присвива очи и поглежда по дължината й.

— Е, харесва ли ти щедростта на дъщеря ми?

По дяволите, мисля си, и се питам какво ли му е казала Гретхен.

— Какво искаш да кажеш?

Той ме поглежда раздразнено. Оставя пушката и започва да си играе с лулата.

— Матилде те глези като новородено. Готви ти, сменя ти превръзката.

— О, това ли! Наистина е… много мило от нейна страна.

Вади лулата от устата си, изчиства някаква невидима прашинка от нея и я захапва отново.

— Какво мислиш за нея?

— Не те разбирам.

— Въпросът ми е съвсем ясен. Какво мислиш за Матилде? Привлекателна жена, нали?

Арно би могъл да се обиди, независимо от отговора, затова залагам на истината.

— Да, така е.

Изглежда, точно това е искал да чуе. Дръпва от лулата си.

— Никак не й е лесно. Върши цялата домакинска работа. Грижи се за Гретхен, откакто майка й почина. А сега сама трябва да поеме и всички грижи за бебето. Не е лесно.

Не съм забелязал той самият да се опитва по някакъв начин да улесни живота й.

— Бог ми е свидетел и за мен нещата не са никак лесни — продължава той. — Отгледах сам две дъщери. На място като това човек има нужда от син. Някой, който може да работи заедно с него и един ден да поеме нещата в ръцете си. Все се надявах Мари да ми роди момче, но не стана. Само момичета. Казвам ти, направо благодарих на Бога, когато Мишел се роди. Не е никак лесно да си заобиколен само от жени.

Арно изчуква лулата си в скалата и гледа към нея вместо към мен.

— И въпреки това на Матилде й е още по-трудно. Хубава, привлекателна жена, все още млада. Има нужда от мъж. В най-добрия случай това би бил съпруг, но аз гледам реалистично на нещата — той свива устни и все още гледа лулата. — Разбираш ли какво казвам?

Накланям глава уклончиво.

— Бедата е, че мъжете наоколо не струват нищо. Всичките са тесногръди и ограничени. Половината от тях биха изчукали и крава, стига да намерят стол, на който да стъпят, но когато става въпрос за неомъжена жена с дете от друг… — Въздишката му е малко пресилена. — Човек би помислил, че могат да проявят повечко здрав разум и няма да се оставят да бъдат заслепени от предразсъдъците. Аз няма да живея вечно, а Матилде е най-голямото ми дете. Ще минат много години, преди Мишел да порасне достатъчно, за да поеме фермата, а и никой не може да каже дали дотогава ще съм още жив, за да му помагам. Аз съм първият, който ще признае, че това място се нуждае от много работа, но… Не е необходима да си много умен, за да видиш възможностите. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и за пръв път ме поглежда в очите.

— Мисля, че да — отговарям аз.

Все още не мога да повярвам, че говори сериозно.

Той кима доволно.

— Не бих очаквал никой да вземе решение веднага. Но подходящият човек би се замислил, нали?

— Какво разбираш под подходящия човек? — питам аз, като се мъча гласът ми да прозвучи спокойно.