Саймон Бекетт - Кървави белези

Пътят през лозето ми се струва по-дълъг от обикновено. Звездите са разпръснати като прашинки по свечеряващото се небе и ясно напомнят за нашата незначителност. Стигам до плевнята и продължавам да се мотая отвън, все още не ми се иска да се качвам в горещината и задуха на таванското помещение. Колебая се дали да не си взема още една бутилка от виното на Арно, когато откъм къщата до мен достига шум от счупено стъкло.

Следва още един. Чувам викове и истеричен смях, докато бързешком отивам към двора. Точно стигам, когато от кухнята изведнъж плисва светлина — Арно отваря вратата и се понася навън. В ръката му има пушка и аз замирам на място, защото знам, че ако забележи някакво движение, ще стреля веднага.

— Недей!

Матилде се спуска след него. Той не й обръща внимание и тръгва към пътя, който води към шосето. Отново се чува трясък от счупване на стъкло, последван от груби викове, едва сега разбирам, че шумът идва от разбиване на прозорец. Матилде се опитва да спре Арно, но той я избутва и двамата изчезват от погледа ми. Тръгвам бързо през двора, а Гретхен се появява на вратата. Държи Мишел на ръце, лицето й е пребледняло и тревожно.

— Стой тук — нареждам й аз.

Не изчаквам да видя дали ще ме послуша, а тръгвам след Матилде и Арно, като ту тичам, ту подскачам по калдъръма. Виковете идват откъм тъмната гора зад къщата. Чуват се няколко гласа, които викат подигравателно и едва сега разбирам какво казват.

— Гуци-гуци, прасчо! Изпрати дъщерите си при нас, Арно!

— Едно от малките ти прасенца е тука, ела да си го видиш!

Чува се грухтене и квичене, последвано от висок, груб смях.

На фона на светлата настилка на пътя, виждам сенчестите очертания на Арно и Матилде пред мен. Матилде е хванала Арно за ръка и се бори с него.

— Недей! Остави ги, ще си отидат!

— Прибирай се вкъщи!

Отблъсква я и в същата секунда вдига пушката и стреля. Лицето му се осветява от изстрела и подигравките изведнъж секват. Чуват се псувни и тревожни викове, последвани от шума на счупени клони. Арно насочва дългата цев на пушката към тъмната гора и стреля отново и отново, толкова бързо презарежда, че звукът от изхвърлянето на едната гилза се слива със следващата. Едва когато суматохата утихва напълно, той спира и сваля пушката някак с нежелание.

В далечината се чува запалването на двигател и после шумът бързо се отдалечава. Тишината покрива нощта като одеяло.

Арно не помръдва от мястото си. Матилде стои с гръб към него, запушила ушите си с ръце. Приличат на две тъмни безизразни сенки, в мрака в тях няма повече човешки черти, отколкото в дърветата. Тя остава неподвижна, когато Арно най-после тръгва към къщата. Стъпките му скърцат по настилката на пътя. Подминава ме, сякаш не съществувам. Оставам да чакам, наблюдавайки Матилде. Накрая тя сваля ръце. Чувам тихо подсмърчане. Вдига ръка към лицето си и го избърсва, после бавно тръгва по пътя.

— Добре ли си? — питам аз.

Думите ми я стряскат. Сега вече виждам лицето й, бледо и изплашено на фона на тъмната коса. Тя се извръща. Помръдва с жест, който бих могъл да приема за кимване. Свежда глава надолу и минава покрай мен, толкова близо, че почти ме докосва. Изчезва зад ъгъла на къщата и след миг чувам как вратата на кухнята се затваря.

Оставам на пътя, вперил поглед въз смълчаната гора. Сърцето ми бие като лудо. Постепенно щурците започват отново да се обаждат.

Връщам се обратно в плевнята на фона на тяхната музика.

Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.

Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.

Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.