Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не знам.

— Знаеш. Казвала си ми думата преди.

Тя дори не вдига поглед.

— Нож.

Оставям вилицата върху чинията. Успехът, който постигам в обучението на Гретхен по английски, не е много по-голям от този на Матилде, макар че, трябва да призная, ентусиазмът ми също не е по-голям от нейния. Разговорите с малката дъщеря на Арно в най-добрия случай са доста трудни и ако се опитам да я притисна, тя веднага изпада в обичайното си нацупено състояние. Въпреки това бях обещал на Матилде, че ще положа усилия.

Днес нямах намерение да я обучавам. Отидох до плевнята, за да се измия, преди да взема обяда от кухнята. През цялата сутрин мислех за случилото се в банята предния ден, питах се дали не изтълкувах погрешно напрежението между мен и Матилде. Или може би изцяло си го бях въобразил? Чудех се дали днес ще открия някаква промяна в нея, но до този момент нямах възможност да проверя. Тази сутрин закуската ми отново беше оставена на стълбите в плевнята, а когато отидох до кухнята, за да върна чиниите, от Матилде нямаше и следа. Надявах се, ако не друго, поне да имам възможност да я видя, когато отида да взема обяда си.

Но когато излизах от плевнята, видях Гретхен да се задава срещу мен с чиния в ръка. Матилде я помолила да ми донесе обяда, заяви тя с лукава усмивка и още в същия момент разбрах, че надеждите ми да обядвам спокойно няма да се сбъднат. Опитът да учим английски поне ще ни спаси от неловкото мълчание. Не че то притеснява Гретхен по някакъв начин.

Тя лежи по корем и безгрижно подритва с крака, докато къса следващото цвете, пораснало между камъните на пътеката. Облякла е жълт потник и износените изрязани дънки, краката й са дълги и загорели от слънцето, розовите джапанки висят на изцапаните й ходила. Правя с пръст един кръг в пръстта и след това добавям стрелки, едната сочи дванайсет, а другата — девет.

— Колко е часът?

— Скучен и половина.

— Не полагаш никакви усилия.

— Защо да го правя? Тъпо е.

— Поне се опитай.

Съзнавам, че в момента звуча като онези учители, които винаги съм мразил, но Гретхен умее да изкарва на преден план най-лошите ми черти.

Поглежда ме раздразнено.

— Защо? Никога няма да отида в Англия.

— Не се знае, може и да отидеш.

— Как? Ще ме вземеш ли със себе си?

Надявам се, че се шегува. Дори да е така, усещам как гърдите ми се стягат при мисълта за завръщане в Англия.

— Не мисля, че баща ти би се съгласил.

Както обикновено споменаването на Арно я отрезвява.

— Добре. И без това не искам да ходя.

— Може и да не отидеш, но няма да е лошо да научиш малко английски. Нали не искаш цял живот да останеш във фермата?

— Защо да не остана?

Гласът й звучи предупредително.

— Няма причина. Но не искаш ли един ден да се омъжиш и да се изнесеш оттук?

— Откъде знаеш какво искам да правя? Дори и да се омъжа, в никакъв случай няма да е за англичанин. Защо тогава да уча тъпия език? Тук наоколо има толкова много момчета, които биха искали да се оженят за мен.

О, да, редят се на опашка, мисля си аз. Но е време да отстъпя.

— Добре. Просто реших, че ти е скучно.

— Скучно ми е — казва тя, подпира се на лакът и ме поглежда. — Но се сещам за по-интересни неща, които бихме могли да правим.

Залавям се за храната и се правя, че не съм я чул. Днес за обяд има голямо парче хляб и купа боб с наденица. Наденицата е почти черна с бели парчета сланина из нея. Гретхен прави физиономия, когато набучвам едно парче на вилицата си.

— Не знам как можеш да го ядеш това!

— Какво му има?

— Нищо му няма. Просто не обичам кървавица.

— Кървавица?

Гретхен се ухилва, когато вижда изражението ми.

— Не знаеше ли какво е?

Не знаех. Поглеждам тъмната лепкава маса с мазните парчета в нея. Пред очите ми се появява прасето, което виси с главата надолу, а Жорж забива ножа в гърлото му. Спомням си шума на кръвта, която шурти в металната кофа. Зад този образ се крият и други, още по-нежелани.

Оставям кървавицата и бутвам чинията настрани.

— Отвратих ли те? — пита Гретхен.

— Не бях гладен.

Отпивам глътка вода, за да премахна вкуса от устата си. Нещо ме гъделичка по рамото и ме разсейва. Една мравка любопитно се разхожда по кожата ми. Бръсвам я оттам и виждам, че в тревата има десетки мравки, които се движат напред-назад и отнасят трохичките от хляба в една дупка сред корените на дървото.

Гретхен източва врат, за да види какво е привлякло вниманието ми.

— Какво има?

— Нищо, мравки.

Приближава се, за да може да ги огледа по-добре. Взема шепа пръст и я разпръсква по пътеката. Мравките започват да се въртят в кръг, антенките им се движат, след това проправят нова пътека, която заобикаля препятствието.