Саймон Бекетт - Кървави белези

— Какво?

Джез съвсем оклюмва.

— По дяволите! Мислех, че знаеш.

Всичко това е съвсем ново за мен. Доколкото ми е известно, Клоуи се е дипломирала заедно с Ясмин. А и кокаин?! Имам чувството, че съм попаднал в някаква паралелна вселена.

— Продължавай.

— Боже, Ясмин ще ме убие, човече — въздъхва той и прокарва ръка през лицето си. — Джулс беше част от света на наркобизнеса. ВИП сепарета, клубове, партита. Във фитнеса му можеха да се намерят и други неща, освен стероиди, сещаш се какво имам предвид. Имаше един едър мъж, който го снабдяваше. Злобно копеле, от тези, с които е по-добре да си нямаш работа.

Явно става въпрос за Лени. Направо съм вцепенен. Джез ме гледа разтревожено.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Да, разкажи ми.

— Ясмин се опита да й помогне, но Клоуи беше… нали знаеш. И после една вечер предозира с нещо, което Джулс й беше дал. Ясмин я намери, закара я в болница и после я включи в програма за рехабилитация. Накара Клоуи да си смени телефонния номер и да се пренесе при нея, докато си стъпи на краката и е готова отново да заживее самостоятелно. Отряза всякакви контакти между Клоуи и Джулс и онзи побесня. Заплашваше Ясмин с какво ли не, искаше да открие Клоуи, но Яс не отстъпи. И след като се откъсна от него, Клоуи отново се върна към живота. Започна да рисува, запозна се с теб — той свива рамене. — Това е.

Имам чувството, че говорим за някакъв непознат човек. Сега разбирам защо Ясмин беше толкова ядосана, когато Калъм извади кокаина по време на партито. Защо не искаше Клоуи да възлага толкова големи надежди на галерията. Рисуването беше нещо като патерица за Клоуи, нова страст, с която да замени предишното пристрастяване. И сега тази патерица й беше отнета.

Столът изскърцва по плочките на пода, когато го бутам, за да стана.

— Шон, къде отиваш? Шон! — крещи Джез след мен, докато излизам от кафенето.

Не му обръщам внимание. Вземам метрото, за да се прибера в апартамента, но имам усещането, че вече съм твърде закъснял. Клоуи не е вкъщи, затова започвам да претърсвам всяка стая, разхвърлям дрехите, книгите и обвивките на дивидитата. Откривам я под клатеща се плочка в банята. Съвсем невинно изглеждаща пластмасова кутия с херметически затварящ се капак.

В нея има пликче с бял прах, бръснарско ножче и огледалце за гримиране.

Седя до кухненската маса, когато тя се прибира от работа. Спира, щом вижда кутията пред мен, след това затваря вратата и започва да съблича палтото си.

— Нищо ли няма да кажеш? — питам аз.

— Какво искаш да кажа?

— Каквото и да е.

— Уморена съм. Може ли да поговорим друг път?

— Кога например? Когато отново влезеш в болница?

Тя въздиша, привела уморено рамене.

— Кой ти каза? Ясмин ли?

— Няма значение кой ми е казал. Защо ти не го направи?

— Не ти влиза в работата.

— Ами това тук? — питам аз и бутам пластмасовата кутия към нея. — И това ли не ми влиза в работата?

Обръща се с гръб към мен и започва да пълни чайника.

— Аз съм голямо момиче. Мога да правя каквото си искам.

— Откъде го взе?

— Какво значение има? Даде ми го един човек от работата.

— Кой?

— Ти как мислиш?

Въпреки че знам истината, имам чувството, че ме е ударила с юмрук. Нямам сили да изрека името на Джулс.

— За бога, Клоуи, защо го правиш?

— Защо ли? — повтаря тя и оставя шумно чайника. — Защото не мога да търпя повече тази гадост! Защото мразя това, че съм абсолютен провал! И повече не мога да се преструвам, че не съм! Какво изобщо правим с теб? Аз работя в бар, а ти дори не живееш в реалния свят!

— За какво говориш?

— Дори не го съзнаваш , нали? Да не би да мислиш, че филмите са истинският живот? Дори не правиш свои собствени, а гледаш чуждите! Чужди филми, чужд живот, само от това разбираш! През цялото време превъзнасяш френското кино и тъпата Франция, но в действителност никога не ходиш там! Кога за последен път наистина си бил там?

На крака съм, макар да не си спомням кога съм се изправил. Пристъпвам към нея, кръвта пулсира в слепоочията ми.

— Хайде де! — крещи тя. — Защо поне веднъж в живота си не вземеш да направиш нещо!

Подминавам я. Излизам навън слепешком и чувам зад гърба си риданията на Клоуи.

— Скучно ми е.

Гретхен хвърля на земята остатъка от малкото жълто цвете, чиито листенца къса през цялото време. Опитвам се да потисна въздишката си.

— Хайде, помъчи се да го запомниш — казвам и й показвам вилицата си. — Как се казва това на английски?