Саймон Бекетт - Кървави белези

Бях донесъл книгата на Матилде. Наоколо цари абсолютна тишина, но тази вечер нямам никакво желание да чета „Мадам Бовари“. Книгата лежи до мен неотворена, докато последните лъчи на слънцето превръщат повърхността на езерото в матово огледало.

Ръката ме боли там, където зъбите на вилицата се забиха в нея, но раната не е сериозна. Измих я на крана в плевнята, оставих ледената вода да отнесе кръвта. Розовите струйки потекоха сред камъните и потънаха във все по-разширяващия се процеп в бетона. Още едно наследство от моя предшественик. Казах на Матилде, че съм се одрал на скелето, и я помолих да ми даде памук и лепенки. Предпочетох да се превържа сам, отколкото да обяснявам как точно са се получили паралелните драскотини.

Сестра ти ме наръга, защото не ти е простила, че си се разделила с бащата на Мишел, когото тя явно е харесвала малко повече от необходимото. Не, предпочитам да си спестя подобен разговор. И въпреки това, ако Гретхен си е падала по Луи, това би обяснило напрежението между нея и Матилде. А може би е било нещо повече от увлечение, мисля си, като си спомням нескопосаната рисунка, която открих в бележника му. Голата жена би могла да е всяка от тях, а от това, което научих за Луи, стигам до извода, че не би се поколебал да спи и с двете сестри.

Сега кой ревнува?

Кестеновото дърво е пълно с бодливи топчета. Все още не са напълно узрели, но едно от тях е паднало преждевременно и лежи на тревата до мен. Вземам го в ръка и усещам как убожда дланта ми. Слънцето вече се е скрило зад дърветата и над езерото се е спуснал здрач. Изправям се и заставам на ръба на скалата. Хвърлям кестена във водата и той издава слаб звук, когато цопва в нея. Носи се като миниатюрна мина, подскача над тъмната сянка на подводната скала.

Не мога да си намеря място, затова слизам от скалата и тръгвам по брега на езерото. Никога преди това не съм стигал толкова далеч, не съм изпитвал желание да продължа напред. А сега като че ли се чувствам длъжен да обходя границите на фермата.

Черният път стига до скалата и малко по-нататък минава покрай гората и свършва до водите на езерото. Тръгвам по него и стигам до далечния бряг. Малко по-нататък е очертана границата на фермата. Парчета ръждясала бодлива тел, забити в стеблата на дърветата, се вият покрай гората. Отвъд не се вижда нищо друго, освен житни поля. Няма нито пътека, нито черен път, така че не виждам причина да се поставя тел. Житото надали ще премине незаконно в чужда територия, но не в това е смисълът на оградата.

Арно маркира територията си.

Макар и да не са ми необходими, след няколко минути получавам още доказателства. Започвам да се движа покрай оградата и в последната секунда забелязвам нещо ъгловато, скрито в туфа трева. Още един от капаните на Арно, зъбите му са широко отворени в очакване да захапят някого. Не предполагах, че си е направил труда да постави капани чак тук, но очевидно няма намерение да рискува. Нито пък аз. Оглеждам се, намирам една пръчка и я пъхам в челюстите на капана. Те се затварят с трясък и пречупват дървото на две.

Мисълта, че има подобни скрити капани, убива всякакво желание за разходка. В падналия сумрак използвам бастуна, за да проверявам пътя пред себе си, и така стигам обратно до езерото. Излизам откъм далечната страна на скалата и спирам за няколко минути, за да огледам пейзажа оттук. Бреговете на езерото са обрасли с тръстика и папур, но зад едно тревясало хълмче виждам малко петно, покрито с речни камъчета. Пробивам си път нататък, обувките ми хрущят, когато стъпвам върху тънкия слой чакъл. Тук брегът бързо става дълбок и водата добива тъмнозелен оттенък. Клякам и потапям ръката си в нея. Студена е, а от дъното се вдига утайка и образува мъгливо облаче.

Това би било чудесно място за плуване, казвам си. По-голямата част от брега на езерото е кална, но оттук бих могъл да изляза навън. Раздвижвам пръстите си във водата и развълнуваната повърхност на езерото става сребриста. Жегата все още се чувства във въздуха, затова си представям как се събличам и се хвърлям в студените дълбини, стигам до средата на езерото и се нося по повърхността на водата, а около мен цари пълна тишина. Мисълта е изкусителна, стига да не беше превързаният ми крак. Но конците скоро ще бъдат свалени и тогава няма да има нищо, което да ме спре, ако искам да дойда и да поплувам в езерото.

Ако още съм тук.

Изправям се и тръсвам ръка, по водната повърхност се понасят миниатюрни вълнички. Бледата луна вече е изгряла, когато отивам обратно до скалата, за да взема книгата на Матилде и да се прибера през гората. Тази вечер прасетата не издават никакви звуци, а статуите са мълчаливи както винаги. Съзнавам, че само мисълта ми ги кара да изглеждат злокобни и бдителни, но въпреки това съм доволен, когато излизам от гората.