Саймон Бекетт - Кървави белези

Усещам, че се раздвижва до мен.

— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.

Не знам какво да отговоря. Откакто открих кокаина, атмосферата между нас е на тръни. Клоуи се кълне, че е било еднократна грешка, която няма да се повтори, и аз се опитвам да й вярвам. Никой от нас не говори за Джулс. Имам чувството, че всеки ден е някакъв еквилибристичен номер по опънато въже и всичко ще се сгромоляса, ако само за момент изгубим равновесие.

Въпреки това забелязвам, че напоследък се е отдалечила още повече. Нямам конкретна причина, но преди няколко дни отново претърсих апартамента, докато нея я нямаше. Когато не открих нищо, си казах, че си въобразявам. Но можеше и да значи просто, че е намерила по-добро скривалище.

— Що за въпрос е това?

— Плаши ли те?

— Господи, Клоуи…

— Мен не ме плаши. Едно време се страхувах, вече не.

Мускулите на тила ми са стегнати като възел. Надигам се, за да мога да я погледна в очите.

— Накъде биеш?

Тя е впила поглед в таванския прозорец, очите й са като светещи точки върху бледото лице. В момента, в който решавам, че няма да ми отговори, казва:

— Бременна съм.

В началото не знам какво изпитвам. Очаквах какво ли не, представях си какви ли не сценарии, но не и този. Изведнъж всичките ми тревоги изчезват и на тяхно място се появява еуфория и облекчение. Значи това била причината за всичко.

— Господи, Клоуи, това е страхотно! — казвам и се опитвам да я прегърна.

Но тя лежи сковано и безучастно. Погледът й продължава да е прикован в прозореца, но този път светлината в очите й се разлива и потича надолу по бузите. Отдръпвам се и усещам как студът обхваща тялото ми.

— Какво има? — питам, макар че вече знам.

Гласът на Клоуи е съвсем равен, неповлиян от сълзите върху лицето й.

— Детето не е твое.

На следващата сутрин пристига полицията. Точно слизам от скелето, когато чувам нечии стъпки в двора. Поглеждам в очакване да видя Матилде или Гретхен и спирам в шок, когато забелязвам двама униформени полицаи. Единствено това, че съм прехвърлил едната си ръка през стъпалото на стълбата, ме спасява от падане.

О, Исусе Христе , мисля си.

Белите им ризи блестят ослепително на слънцето. Черните очила скриват израженията им, докато стоят и ме гледат как вися на стълбата като муха, хваната в паяжина. По-дребният, който явно е с по-висок чин, проговаря пръв:

— Къде е Арно?

Думите не ми говорят нищо. Продължавам да го гледам глупаво.

— Търсим Жак Арно — повтаря той с раздразнение. — Къде е?

По-едрият полицай сваля фуражката и избърсва потта от челото си. Върху ризата под мишниците му са се образували два големи мокри кръга. По някаква причина това ми действа освобождаващо и успявам да измънкам:

— Проверете в къщата.

Тръгват към вратата, без да ми благодарят. Усещам, че все още стоя неподвижно върху стълбата и с усилие продължавам надолу. Краката ми тежат, сякаш съм забравил как да ги използвам.

Арно може и да е отишъл на лов, няма как да знам, но вратата се отваря още преди да са почукали, и той се изправя пред тях мълчалив и войнствен. По-дребният полицай пита:

— Вие ли сте мосю Арно?

Арно едва кимва, но това изобщо не впечатлява полицая.

— Имаме сведения, че снощи тук е имало стрелба.

Полицаят с потната риза забелязва, че ги наблюдавам. Бързо се обръщам и завивам зад ъгъла на къщата. Отпускам се на земята веднага щом се скривам от погледа им.

Не са тук заради мен. Навеждам глава и вдишвам дълбоко няколко пъти. Чувам гласовете откъм двора пред къщата, но не мога да разбера какво точно си казват. Започвам бързо да се катеря по скелето, сякаш то е някаква гигантска катерушка, не обръщам внимание на скърцането и клатенето му. Качвам се на платформата и се промъквам по нея, докато стигна до онзи край, който е най-близо до кухнята. Гласовете отново са съвсем ясни.

— … не е подадено официално оплакване — казва Арно долу. — Защитавах частната си собственост. Ако знаете кои са били, трябва да арестувате тях, а не мен.

— Никого не арестуваме. Искаме само…

— А би трябвало. Някакви хора нападат дома ми, а вие идвате да ме тормозите, че съм стрелял няколко пъти във въздуха, за да ги уплаша? Къде е справедливостта?

— Чухме, че изстрелите не са били във въздуха.

— Така ли? Има ли някой пострадал?

— Не, но…

— Ето, нали ви казах! Освен това не знам как са разбрали накъде се стреля, офейкаха толкова бързо.

— Може ли да поговорим вътре?