Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не изтича ли, за да видиш какво става?

Вдигам крака си, така че да види превръзката.

— Не мога с този крак.

Още докато го казвам, усещам, че правя грешка. Той поглежда крака ми, но не се изненадва.

— Какво му е на крака ти?

— Стъпих на един пирон — отвръщам аз. Иска ми се да си бях държал устата затворена.

— Пирон ли? Трябва да е бил много голям.

— Голям беше.

Сега лицето му е добило по-сурово изражение, няма и следа от предишното приятелско отношение. Обръщам се, правя се, че продължавам да работя, макар че хоросанът е пресъхнал.

— Знаете ли кои са били? — питам аз, опитвам се въпросът да прозвучи съвсем небрежно. — Имам предвид онова, което стана снощи.

— Най-вероятно са местните младежи.

Тонът му е равен. Оставам с впечатление, че никой няма да арестува Дидие и приятелите му за това, че са хвърлили няколко камъка. Полицаят слага слънчевите си очила и скрива малките си очички.

— Докога ще останеш тук?

— Докато довърша къщата, предполагам.

— И след това си заминаваш.

Не съм сигурен дали това е въпрос.

— Най-вероятно да.

Слънчевите очила все още са насочени към мен. Очаквам да каже още нещо, но в този момент вратата на кухнята се отваря и се появява другият полицай. Двамата си казват нещо, но гласовете им са твърде тихи, за да доловя какво. По-ниският поклаща глава, очевидно обезпокоен. По-едрият казва нещо и двамата вдигат поглед към мен.

Отново се обръщам с гръб към тях. След секунда чувам как прекосяват двора. Продължавам да се правя, че работя, мажа вече съвсем засъхналия хоросан по камъните, докато се уверя, че са си отишли.

Краката ми треперят, когато сядам на платформата. Слагам глава между коленете си и се мъча да не повърна.

— Горе ли си?

Матилде. Поемам дълбоко въздух и се изправям. Тя стои до скелето с чиния в ръка. Шпаньолът се върти в краката й и ме гледа с надежда.

— Донесох ти обяда.

— Добре. Благодаря.

Нямам апетит, но не ми се стои тук горе. Тук всеки може да ме види. Слизам бавно по стълбата, очаквам Матилде да е оставила чинията на перваза на прозореца както обикновено. Но когато стъпвам на земята, тя все още е там. Лицето й е пребледняло, сенките под очите — по-дълбоки от обикновено.

— Двама полицаи бяха тук. Заради случилото се снощи.

— Знам. Единият от тях ме разпитваше.

Хвърля ми бърз поглед, след това поглежда встрани. Вдига ръка и отмята косата си, вече знам, че прави така, когато е разтревожена.

— Ще повдигнат ли обвинение? — питам аз.

— Не. Предупредиха го в бъдеще да се въздържа от стрелба с пушката. Това е всичко.

— Ще дойдат ли отново? — преструвам се, че ми е все едно.

— Нищо не казаха. Мисля, че няма да идват.

Казва го така, сякаш иска да ме успокои.

Тя се отдалечава, а аз тръгвам през двора. В началото се движа съвсем бавно, все едно не се е случило нищо, но докато стигна до плевнята, вече почти тичам, забивам бастуна в земята, сякаш е третият ми крак. Едва когато стигам до стълбите, осъзнавам, че все още държа чинията в ръка. Месото и хлябът падат от нея, когато я оставям на земята и се втурвам нагоре към таванското помещение. Довлачвам раницата върху леглото и започвам припряно да развързвам връзките й. Държа я завързана, откакто Гретхен беше ровила в нея, за да търси MP3 плейъра, и сега ругая, докато разхлабвам възела, като едновременно с това се ослушвам за стъпките на полицаите, ако са решили да се върнат.

В гърлото ми горчи, когато се протягам и сграбчвам пакета. Гладката опаковка и тежестта му ми напомнят за всичко, което бих предпочел да забравя. Бях имал много време да реша какво да правя с него, но беше по-лесно просто да го изтласкам от мислите си. Сега вече нямам избор. Трескаво оглеждам натрупаните наоколо боклуци и се опитвам да намеря къде да го скрия, но всичко ми се струва прекалено биещо на очи. Трябва да намеря място, където няма да бъде открит в случай на обиск и няма опасност да бъде намерен случайно.

Отнема ми известно време, но накрая се сещам за добро скривалище.

Една пчела жужи над лозите. Звукът, който издава, е като от мотор на развален самолет. Във въздуха се долавя слаб тътен, като че ли слънцето кара тишината да вибрира. Имам чувството, че горещината ми тежи физически, че изсмуква цялата ми воля и енергия.

Наблюдавам деня през вратата на плевнята. Седнал съм на циментовата площадка и съм облегнал гръб на старите съдове за вино. Тук е много по-прохладно, отколкото в таванското помещение, макар „прохладно“ да е доста относително. След като скрих пакета, установих, че обядът е все още на стълбите, където го оставих. Или по-точно, чинията — Лулу беше открила храната в мое отсъствие.