Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не виждам за какво изобщо има да говорим.

— Няма да ви отнемем много време.

Гласът на полицая започва да добива метален оттенък. Не успявам да чуя отговора на Арно, но чувам стъпките, които влизат в къщата. Вратата се затваря. Единственото, за което мога да мисля в момента, е увитият в найлон пакет в раницата ми. Истинска лудост е, че не се отървах от него досега, да не говорим за това, че го оставих скрит едва под няколко дрехи.

Вече е твърде късно.

Усещам, че гриза счупения нокът на палеца си, и се заставям да спра. От мястото, на което съм клекнал, се вижда езерото отвъд върховете на дърветата. Мога да се скрия там, докато полицаите си тръгнат. Може би дори ще успея да се прехвърля през бодливата тел и да вървя през нивите, докато стигна до някой път. Ако имам късмет, мога да съм на километри оттук, преди да разберат, че ме няма.

Но тези мисли са породени просто от паника. Полицаите не се интересуват от мен, дойдоха само да предупредят Арно заради стрелбата снощи. Поне се надявам, че е така. Ако тръгна да бягам, само ще привлека вниманието им върху себе си.

Освен това къде ще отида?

Почуквам нервно с мистрията по засъхващия върху дъската хоросан. Без да мисля какво правя, вземам малко хоросан и го притискам към стената. После повтарям същото движение. Лекото стържене на мистрията по камъните ми действа успокоително, ръцете ми постепенно спират да треперят. След малко се изправям. Работя механично, движа мистрията от дъската към стената и обратно, без изобщо да се замислям. Всяко следващо движение ми помага да забравя Арно и полицията. Да забравя абсолютно всичко.

Дори не чувам кога вратата на кухнята се е отворила отново.

— Как е там горе?

Спирам и поглеждам надолу. Едрият полицай е спрял насред двора и ме гледа с присвити очи. Свалил е слънчевите си очила и без тях очите му изглеждат малки и свински.

— Сигурно е много горещо — подвиква ми той.

Съвсем преднамерено продължавам да работя.

— Така е.

Ченгето дръпва потната си риза, така че да се отдели от тялото му.

— Ужасен ден. Трябваше да оставим колата на пътя и да дойдем дотук пеша. Портата е заключена.

— Аха.

— Не мога да понасям слънцето. Никога не съм го понасял. За мен от април до октомври е истински ад.

— Много добре те разбирам.

— Да, с твоя тен сигурно и на теб не ти е лесно.

Хоросанът се плъзва от мистрията и пльосва на платформата. Полицаят оглежда внимателно къщата, сваля фуражката, прокарва пръсти през косата си и отново я слага. Плътните му мустаци почти изцяло покриват устните.

— Отдавна ли работиш?

— Ами… започнах към девет.

Той се усмихва.

— Нямам предвид само днес.

— А, от няколко седмици.

Дъската ми е празна. Хоросанът в кофата е пресъхнал и вече не става за работа, но въпреки това вземам малко от него. Иначе ще трябва да сляза долу. Чувам как коланът и кобурът на полицая изскърцват, докато той пристъпва от крак на крак.

— Ти май си англичанин?

Кимвам.

— Но говориш френски много добре. Къде го научи?

— Оттук-оттам.

— Наистина? Сигурно лесно ти се отдава.

— Получих добра основа в училище.

— А, това обяснява нещата. — Вади кърпа и избърсва лицето си. — Как се казваш?

Изкушавам се да измисля някое име, но това само ще усложни нещата, ако поиска да види паспорта ми. Името ми не предизвиква никаква реакция.

— И какво те води във Франция, Шон?

Прокарвам мистрията по стената и я изглаждам още веднъж, без да е необходимо.

— Просто пътувам.

— Ако си турист, не би трябвало да работиш.

Лицето ми започва да гори от нахлулата кръв. След малко той се разсмива.

— Не се тревожи, само се шегувах. Беше ли тук снощи, чу ли данданията?

— Отчасти.

— Отчасти?

— Чух суматохата. Но не видях нищо.

— Но си чул какво е ставало?

— Нямаше как да го пропусна.

Избърсва врата си с кърпата.

— Кажи ми какво стана.

— Чух шум от счупени прозорци. Крясъци откъм гората. Звучаха така, сякаш са много хора.

— Какво крещяха?

— Разни неща за Арно и дъщерите му.

— Сигурно са били доста мръсни обиди?

— Не бяха приятни.

— И колко пъти стреля Арно?

— Ами… — намръщвам се, като че ли се опитвам да си спомня. — Не знам.

— Веднъж, два пъти? Шест пъти.

— Не съм сигурен. Бях доста объркан.

— Към гората ли се целеше?

— Не мога да преценя.

— Къде беше, докато ставаше всичко това?

— До ъгъла на къщата.

— Но не успя да видиш какво се случва?

— Беше тъмно. Докато стигна дотам, всичко беше приключило.