Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не прави така.

— Защо? Това са само мравки.

Тя продължава да ги засипва с пръст. Обръщам се, не ми е приятно да наблюдавам тази безсмислена жестокост и може би това ме кара да задам следващия въпрос:

— Кой беше бизнес партньорът на баща ти?

Гретхен продължава да сипе пръст от шепата си и да я пуска върху мравките.

— Татко няма бизнес партньор.

— Каза ми, че е имал. Онзи, който му е помогнал да докарат статуите.

— Луи работеше при нас, не беше партньор на татко.

За първи път чувам това име.

— Добре. Но той е бащата на Мишел, нали?

— На теб какво ти влиза в работата?

— Нищо. Забрави, че питах.

Гретхен взема още една шепа пръст и я пуска право върху дупката на мравките.

— Матилде е виновна.

— За какво е виновна?

— За всичко. Тя забременя и направи скандал и тогава Луи си тръгна. Ако не беше тя, той все още щеше да е тук.

— Но нали ми каза, че той е предал доверието ви.

— Така е, но вината не беше само негова.

Тя свива рамене. Погледът й блуждае, като че ли нещо вътре в нея е изключило.

— Беше много красив. И забавен. Все дразнеше Жорж, питаше го дали е женен за някоя от свинете, такива неща.

— Звучи суперзабавно.

Гретхен приема думите ми буквално.

— Така си беше! Веднъж взе едно малко прасенце и го уви в една стара кърпа като в пелена. Когато го видя, Жорж направо побесня, защото Луи изпусна прасенцето и то си счупи единия крак. Щеше да каже на татко, но Матилде го накара да излъже, че е станал инцидент. Татко само щеше да се ядоса. А и прасетата не са на Жорж, така че няма право толкова да се пали.

— Какво стана с прасенцето?

— Жорж трябваше да го заколи. Но беше още сукалче, затова получихме добри пари за него.

Колкото повече неща научавам за Луи, толкова по-малко го харесвам. Не мога да си представя Матилде с човек като него, но в момента, в който мисълта ми хрумва, осъзнавам колко е нелепа, та аз не знам почти нищо за тази жена.

— И къде е Луи сега?

— Казах ти, Матилде го прогони.

— Но все още живее в града, така ли?

Лицето на Гретхен се изостря, в момента ужасно много прилича на баща си. Хвърля остатъка от пръстта върху мравките.

— Защо толкова те интересува?

— Само се питах дали Матилде…

— Престани вече с тази Матилде! Защо непрекъснато ми приказваш за нея?

— Не ти…

— Напротив! Матилде, Матилде, Матилде! Мразя я! Всичко разваля! Ревнува, защото е стара и увиснала, и знае, че всички мъже ме харесват повече от нея!

Вдигам ръце, опитвайки се да я усмиря.

— Добре, успокой се.

Но Гретхен не се успокоява толкова лесно. Кожата около носа й е побеляла.

— Искаш да я чукаш, нали? Или може би вече го правиш?

Ситуацията започва да излиза извън контрол. Изправям се.

— Къде отиваш?

— Да си върша работата.

— Искаш да кажеш, че отиваш да видиш Матилде?

Не си правя труда да отговарям. Навеждам се да взема чинията, но тя я грабва изпод ръцете ми.

— Не ми обръщай гръб! Казах, не ми обръщай гръб!

Грабва вилицата и замахва с нея. Извъртам се, но вилицата закача ръката ми и разкъсва кожата.

— Господи!

Притискам одраното с ръка и невярващо поглеждам Гретхен. През пръстите ми се процежда тъмна струйка кръв. Гретхен пуска вилицата и премигва, сякаш току-що се е събудила.

— Съжалявам. Аз… аз… не исках да…

Ръката ми започва да тупти, но шокът е по-силен от всичко останало.

— Най-добре да си вървиш — казвам с треперещ глас.

— Казах, че съжалявам.

Решавам, че е по-добре да замълча. След миг Гретхен започва виновно да събира чиниите, косата й виси като перде пред лицето. Без да каже нищо повече, тя ги отнася към двора и изчезва от погледа ми.

Оставам на място и чакам пулсът ми да се успокои. Вилицата е оставила четири паралелни следи върху бицепса ми. Кървят, но не са дълбоки. Отново ги притискам с ръка. Мравките в краката ми са се нахвърлили върху разпиляната храна и си организират истинско пиршество. Онези, които Гретхен уби, вече са напълно забравени, единственото важно е оцеляването.

Оставям ги да се наслаждават на храната и влизам в плевнята, за да почистя ръката си.

Залезът е поразителен. Водните кончета, пчелите и осите, които кръжат около езерото през деня, са заменени от мушици и комари. Седя на земята, подпрял гръб на кестена, и издишвам цигарения дим във въздуха. Чел съм някъде, че насекомите бягат от него, но изглежда, тези около мен не го знаят. Вече са ме нахапали, но знам, че до утре сутринта няма да почувствам нищо. Утре е нов ден, тогава ще му мисля.