Брайан Хейг - Частен сектор

Когато се върна, Ан тъкмо се опитваше да махне колелото от себе си. От дълбока рана върху челото й и още една на рамото течеше кръв. Тя го погледна и понечи да изпищи, но той се хвърли напред, запуши устата й с едната ръка, а с другата я вдигна във въздуха.

После прошепна в ухото й:

— Хей, Ан, започнахме малко зле. Вече никакви лъжи помежду ни. Сега ще боли, наистина ще боли.

Очите й изхвръкнаха от разбираем ужас, когато, без да я пуска, той сграбчи захвърлените велосипеди и ги помъкна към храсталака.

Понеделник сутрин — точно седем часът. Циганското лято си бе отишло, а аз седях зад бюрото си във фирмата и включвах компютъра. Счетоводителите бяха направили всички числа на пух и прах, сега пишеха окончателния вариант на доклада и аз трябваше да убия няколко часа.

Затова реших да използвам случая и да огледам по-подробно файловете на Лайза. Не споделях подозренията на Джанет, но евентуалната кражба на компютъра и куфарчето не беше за пренебрегване. Имах избор — или това, или да прекарам утрото в компанията на счетоводителите. Предпочетох първото.

Появиха се двете правоъгълничета. Натраках името на Лайза, после ГВП и изникна онова досадно съобщение: „Невярна парола“. Чудна работа.

Както се чудех, телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката, казах „Дръмънд“ и отсреща някой грубо заповяда:

— Изключете компютъра и елате при мен. Веднага.

— Кой…

— Хал Мериуедър. Девети етаж. Три минути, иначе пращам човек от охраната да ви доведе.

И той затвори. Много мразя да ми затварят.

Тръгнах по коридора към Елизабет, която плахо примига, когато се приближих. Но мисля, че започваше да очаква с нетърпение нашите срещи. Както се казва, в страната на слепите и едноокият е цар.

Усмихнах се.

— Добро утро, Елизабет. Днес изглеждаш зашеметяващо.

Тя се изкиска.

— Ама че сте палавник, майор Дръмънд. Да сте обрали някоя банка напоследък?

— Отказах се. Прекалено много охрана и камери.

— А ново хоби намерихте ли си?

— Все още не. Но обмислям дали да не се заема с превишени сметки и корпоративни сливания. Момчетата от горните етажи се кълнат, че там били големите пари.

Тя се разсмя.

Приведох се над бюрото и попитах:

— Хал Мериуедър?

— Хал значи? — Тя опипа нещо върху бюрото си. — Не сте успели и с него да се спречкате, нали?

— Кой е той?

— Нашият административен директор. На ваше място не бих се закачала с него.

— Защо?

— Има много голяма власт, наистина. Мой пряк началник. Отговаря за охраната, администрацията и персонала.

Тия англичани имат навика да разговарят със странни накъсани изречения, сякаш само идиотите се нуждаят от напълно изразена мисъл. Е, аз съм идиот.

Почуках с пръст по бюрото.

— О, чакайте да видя. Млад е, малко над трийсетте, струва ми се. Много способен и компетентен, но бих казала, че има труден характер.

Изтънчените намеци също са типично английска черта и аз заключих от думите й, че Хал е абсолютен мръсник. Вече и сам бях стигнал до този извод.

— Трябва ми ключът да се кача горе при него.

— Привика ви, а?

— Чул, че съм страхотно момче, и иска да се запознаем.

Тя се разсмя.

— Бъдете нащрек, майор Дръмънд. Маниерите на Хал не са от най-изисканите.

И тъй, тя ми подаде ключа за стълбището, а кабинетът на Хал не беше чак толкова труден за откриване. Името му бе изписано на вратата със златни букви, също като тези на съдружниците, а самата врата се намираше в свързващия коридор между младшите и старшите съдружници. Като знаех как долу хората с университетски дипломи се скъсват от работа, за да докопат кабинет тук, а останалата администрация е забутана на седмия етаж, неволно си помислих, че положението на Хал във фирмата май надхвърля полагащото му се по служба.

Вратата беше заключена, затова почуках, чух бръмчене и влязох. Попаднах в пуста и тясна приемна с две празни бюра. Пристъпих до следващата врата и отново почуках. Може би ми разиграваха онзи детски номер с кутиите една в друга и сега щях да минавам във все по-малки стаи, докато накрая се окаже, че Хал всъщност е някаква буболечка, работеща в чекмедже.

Но след още едно бръмчене влязох в светая светих, където зад широко бюро седеше някакъв тип, който напълно си заслужаваше името Хал. Както ме предупреди Елизабет, той беше на около трийсет и пет години, нисък и шишкав, с оредяваща тъмна коса, черни свински очички и дебел, властен нос.

Не беше сам. Точно зад него стояха управляващият съдружник Харолд Бронсън и прекият ми шеф Сай. Сай се преструваше на смутен и избягваше да ме гледа в очите. Бронсън пък разиграваше ролята на жизнерадостен веселяк, който в момента не е твърде весел.