Брайан Хейг - Частен сектор

Аз останах да гледам в гроба, докато опечалените бавно минаваха покрай мен и се отправяха нагоре по склона на Националното гробище „Арлингтън“. Мнозина от тях бяха минавали неведнъж по този път. Най-сетне бях сложил на място последното късче от мозайката. Ако предпочитате, бях разгадал последната тайна. Лайза беше усетила, че във фирмата има нещо много нередно. Беше приела предложеното място на съдружник, за да не загуби доверието им — защото бе искала да ги разобличи, защото просто й беше в характера да освобождава света от злото. Но не бе разбрала срещу какво страшно зло се изправя и бе платила за това с живота си.

След няколко дни щях да се върна тук за дълъг приятелски разговор. Щях да й разкажа как свърши всичко и колко ми липсва. Бръкнах в портфейла си, извадих нейната смачкана снимка, целунах я и я пуснах в гроба.

Когато най-сетне вдигнах очи, Джанет стоеше до мен.

Гледаше ме и сигурно се чудеше как да го каже по най-мекия начин. Бяха ни събрали убийствата и последвалите бурни събития, които несъмнено предизвикаха неестествени емоционални изблици. Страх, отчаяние, обич, ревност и огромна вълна от алчност. Но всичко това бе отминало и кой знае какво оставаше.

— Бяха чудесни думи, Шон. Благодаря ти — промълви тя.

Мълчах.

Джанет се загледа в ковчега.

— По новините съобщиха, че убиецът от Лос Анджелис е ликвидиран, защото оказал съпротива при опит за арест.

— Който нож вади, от нож умира.

— И че Джейсън Морис загинал при злополука по време на подводно плуване.

— Четох във вестниците.

— А Хал Мериуедър се самоубил.

— Така му се пада на жалкия дребосък.

Тя вдигна очи към небето, после пак ме погледна.

— Как го направи?

— Нямам представа за какво говориш.

— Напротив, имаш. Искам да знам.

— Трябва повече да вярваш на вестниците, Джанет. — Но след кратко мълчание казах: — Qui facit per alium facit per se.

Тя изчака малко, после преведе:

— Който върши чрез другиго, върши сам.

— Това ли означава?

Тя се усмихна.

— Веднъж Лайза ми каза, че най-много й харесвала твоята лоялност.

Свих рамене.

— А на теб кое ти харесва?

— Кой казва, че изобщо харесвам нещо в теб?

— Да, бе.

Тя ме хвана за ръката.

— Шегувам се.

След ново мълчание попитах:

— Как е Джордж?

— Не беше поканен на погребението.

— Правилно.

— Между другото, благодаря за парите — каза тя. — Решихме да ги дадем за благотворителност. Двайсет и два милиона долара на Дома за военни ветерани в чест и памет на Лайза.

А, да, парите. Помните ли онзи малък разговор с Клапър? Е, съгласих се да върна плячката, но настоях, че моята адвокатка Джанет Мороу е заслужила своя дял с ценни правни услуги. Тя не беше федерален служител, бях я наел лично и нито един закон в страната не можеше да й отнеме тези пари. Клапър завъртя един телефон и отсреща му казаха, че имам право. Но за половината не можело да става и дума; бил съм прекалено щедър, така заявиха. Е, нямаше как да споря, затова не се и опитах. Общоприетият хонорар при подобни случаи възлиза на една трета — някъде към двайсет и два милиона.

— Това би й харесало — казах аз на Джанет. Зърнах стария Феликс да ни чака търпеливо горе на хълма. — Тя си падаше по ветераните.

— Да, май си прав.

След поредното мълчание казах:

— Слушай, трябва да се връщам на работа. Между другото, пак работя по криминални случаи.

Понечих да си тръгна, а Джанет каза:

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Мислиш ли… дали Лайза… дали би я разстроило, ако се обвържа с теб?

— Сигурно щеше да каже, че си побъркана.

— Имаш право.

Направих още три крачки и се обърнах.

— В кой хотел каза, че си отседнала?

— Пак в „Четирите сезона“.

— Хубаво място.

Тя кимна.

Направих още три крачки и пак се обърнах.

— Точно в седем. Кълна се да не закъснявам.

Тя тръсна глава.

— Не бързай. Още си нося пистолета.