Брайан Хейг - Частен сектор

Обсипа ме порой от смях и хартиени топчета.

— Свободни сте — казах аз и всички хукнаха към вратата.

А аз започнах да си събирам материалите в куфарчето. За щастие водех лекциите в централата на военното градче, тъй че нямах много път под дъжда — само да прекося паркинга, после тревната площ и се озовавах в офицерското ергенско общежитие, където разполагах с една тясна стаичка.

Смяташе се, че престоят ми в общежитието е временен, докато убиецът бъде заловен и приключа с ремонта на апартамента. Но временното обикновено е най-дълго. Представяте ли си, собствениците на сградата подадоха до съда официална молба да бъда изхвърлен. Лично аз смятах доводите им за малко неубедителни, но техните адвокати изглеждаха твърдо уверени, че една експлозия и престрелка са напълно достатъчни за принудително изселване.

В крайна сметка обаче бях щастлив да се върна в армията, да бъда с хора, които се обличат и мислят като мен, а най-щастлив бях, че напуснах фирмата. Вярно, Елизабет щеше да ми липсва; малко бях хлътнал по нея. Виж, ягуарът беше жестока загуба. Но поне си имах великолепен гардероб и дори Клапър не можеше да ми го отнеме.

На вратата се почука. Един войник подаде глава и попита:

— Приключихте ли, господин майор?

— Да — отвърнах аз. — Само да си събера багажа.

— Хей, сър, ако не възразявате, имам наряд за почистване на цялата сграда. Искам да почна отрано. За довечера съм си уговорил среща.

— Заповядай тогава.

Завъртях се и почнах да прибирам диапозитивите от проектора. Чух го как подрежда столовете зад гърба ми.

— Откога си в армията? — попитах аз.

— Прекалено отдавна. След два месеца ми изтича договорът и няма пак да подпиша. Не, сър, стига ми толкова.

— Тъй ли? Помисли си добре, приятел. Трябва да ти кажа, че в частния сектор не са само цветя и рози.

— Сериозно?

— Мене питай. Да знаеш, че…

Не знам колко време мина, преди да отворя очи. Седях на стол, бях вир-вода и тилът ме болеше ужасно. Понечих да го разтрия и, представете си, ръцете ми се оказаха вързани зад гърба.

Човекът ме гледаше отвисоко и държеше празен буркан.

Усмихна се.

— Изненада.

Какъв мръсник. Лоша работа. Беше петък, минаваше пет следобед, всичко живо си тръгваше, а вратата сигурно беше заключена. Отделих малко време да го разгледам. Беше облечен в бойна униформа със сержантски знак на яката. На етикетчето с името му пишеше Смит, но не вярвах да се казва така.

Освен това беше огромен, широкоплещест, с масивни ръце, масивни крака и врат на борец. Нищо чудно, че нито една от жертвите не бе успяла да му се опре. Всъщност изглеждаше доста симпатичен, с волева челюст, прав нос и изненадващо сини очи. Изобщо не приличаше на убиец, което несъмнено му помагаше да се приближи до жертвите. Главата му беше гладко избръсната, но във войската това не е рядкост. До левия му крак лежеше зелена войнишка торба и аз неволно се запитах какво има вътре.

— Хей, приятел, не ти трябва да ме убиваш — казах аз.

— Тъй ли?

— Аз съм страхотен адвокат, а на теб ще ти трябва точно такъв.

— Само това ли успя да измислиш?

— Добре де, какво да кажа? Не беше честно. Ти ме нападна в гръб.

— Я стига, Дръмънд. Нали ти обещах, че ще дойда.

— Мислех, че си заминал.

— За къде?

— Обратно към помийната яма, откъдето си изпълзял.

— Това ще ти струва един пръст — разсмя се той.

— Чудесно. — Аз се усмихнах. — Средният на дясната ръка.

— Дадено.

Той също се усмихна. Май се погаждахме много добре.

— Между другото, кой си ти? — попитах.

— Имам много имена. Бил, Том, Джак, наричай ме както искаш.

— Задник може ли?

— Хоп… отиде още един пръст.

— Разбрахме се. Средният на лявата ръка.

— Хей, възхищавам ти се. Трудно е да запазиш чувство за хумор в толкова напрегната ситуация.

— На мен ли го казваш?

Той се приведе по-близо и ме огледа.

— Обещах да ти разкажа живота си, но не споменах ли и че ще те кълцам, докато си бъбрим?

— Имаше нещо такова. Но може пък да размислиш. Така де, ще положа всички усилия да бъда добър слушател, но ако кълцаш и бъбриш, може малко да се разсея.

Той кимна в знак, че признава очевидната мъдрост на възражението ми, но изтъкна:

— Да… само че с времето малко съм закъсал. Знаеш ли какво? Имаш право на пет въпроса, преди да започна.

— Само пет?

— Да, само пет. — Той се разсмя. — Охо… ето че станаха четири.

— Мамка му.

— Това въпрос ли беше?

— Ъъъ… не.

Той пак се разсмя и ръцете ме засърбяха да го спипам за дебелия врат.