Брайан Хейг - Частен сектор

— Дръмънд, нямам време. — Чух нетърпелива въздишка. Сега да не си станал експерт по търговски договори?

Обожавам да ми изтъкват колко съм некадърен.

— Попитах те не е ли малко необичайно — повторих аз.

— И двете… — Хлапето запищя толкова силно, че Бари трябваше да повиши глас. — Ъъъ… и двете компании са много доволни от споразумението. Недей да се тревожиш, става ли?

Не се тревожех. Всъщност пет пари не давах за договора. Но беше неделя следобед, а аз киснех в тази зала и с тия хора, защото Бари ме прати тук. Колкото до хлапето, сигурно беше напълнило гащите до пръсване и трескаво дърпаше крачола на баща си. С леко усилие мога да стана голям досадник. Дори без усилие.

— Добре, значи нареждам на всички да си вървят по домовете до утре, когато ще ти е по-удобно да отговориш на въпросите ми.

— Майната ти.

Леле, колко забавно ставаше. Женски глас крещеше отнякъде с нарастващо възмущение:

— Бари… Бари!…

— Хей, знаеш ли какво? — започнах аз. — Току-що ми хрумна цял куп въпроси, на които трябва да отговориш веднага. За начало…

— Мътните да те вземат, Дръмънд! Не се бъзикай с онзи договор. Разбра ли? Не знаеш в какво се забъркваш, по дяволите.

— Тъй ли?

— Ъъъ…

Хлапето вече виеше пронизително, а жена му крещеше с всичка сила. Бари се помъчи да ги надвика.

— Всичко е напълно законно. Дого… Млъквай веднага! — изрева той и продължи: — Договарящите страни одобриха условията. Това е всичко, което трябва да знаете и ти, и счетоводителите.

— Защо казваш, че договорът е законен?

— Не. Аз… ъъъ… просто исках да кажа, че партньорството е… ах, майната му… — Той дълбоко си пое дъх, после се изкиска. — Хей, Шон… приятел, старая се да ти помогна.

Той пак млъкна, а гласът на хлапето скочи с две октави нагоре и Бари сигурно закри слушалката с длан, но не много успешно, защото ясно чух силен плясък и неговия приглушен вик:

— Млъквай, че ще те вземат дяволите, малко чудовище!

Олеле! Бях планирал да връча на Бари наградата „Образцов татко“, но май се налагаше да размисля. Изведнъж се разлая женски глас и чух как Бари лае на свой ред със същата злоба. Отчетливо различих думите „кучка“ и „мръсник“, сетне някъде се затръшна врата.

Тишина.

След малко Бари каза:

— Никой никого не е карал насила, Дръмънд. Всичко е съвършено законно, разбра ли, по дяволите? „Морис Нетуъркс“ отчита приходите по договора с приложение към годишната декларация за КЦКБ. Схвана ли? А сега кажи на счетоводителите да попълнят скапаните прогнози.

Не бях изразил ни най-малко съмнение в законността на партньорството. Бари сам повдигна въпроса.

— Хей, приятен ден — казах аз.

Връзката се прекъсна.

Интересно… Всъщност Бари не бе признал нищо. Напротив, отричаше категорично. Проблемът беше, че никой не го караше да отрича каквото и да било.

Сигурно се питате защо. И покрай това не забравяйте, че кристално чистото име на Шон Дръмънд щеше да бъде лепнато най-отгоре в списъка на отговорните за ревизията. Ако по-късно някоя част от нея се окажеше фалшифицирана или недостоверна, КЦКБ и Американската адвокатска асоциация щяха дружно да ме скалпират. Дали пък Бари не искаше да надзиравам ревизията точно защото бях некомпетентен?

Е, засега подобна догадка изглеждаше пресилена. В момента Бари беше подложен на натиск и стрес, а както вече казах, понякога прекалявам с догадките.

Или може би не.

Отидох при Марта и я светнах, че заедно с приятелчетата си може смело да прогнозира поне още две години живот на бермудското партньорство.

Тя кимна, а аз се върнах в ъгъла да размишлявам.

Ан Каръл яростно въртеше педалите, а той я следваше на двеста метра дистанция. Температурата беше идеална — около шест-седем градуса, ниска влажност, никакъв вятър. Двайсет и пет километра, а той едва започваше да се изпотява. Великолепна вечер за дълъг пробег с велосипед, поне според него. Тя караше с не повече от двайсет и пет километра в час, тъй че спокойно можеше да я догони когато си иска.

Трийсет минути по-рано Ан бе паркирала на една странична уличка до Джорджтаунския университет, където свали сребристия си „Канъндейл“ с осемнайсет скорости от стойката върху задницата на джипа и отдели десетина минути за разкършване. След като загря, тя подкара на запад по старата пътека за впрегатни животни край кафявата река Потомак. Каналът и пътеката бяха столични забележителности вече почти двеста години — от времето, когато доставките на храна и провизии пристигали в града с плитки шлепове, теглени от коне и мулета. Сега на същото място имаше маршрут за бегачи и велосипедисти, който се отдалечаваше почти на трийсет километра западно от Вашингтон.