Брайан Хейг - Частен сектор

За да стори това, й трябваха няколко минути, после я откарах до „Четирите сезона“.

Още един ден в ада.

По-точно късен неделен следобед, чудесен ден, повторно циганско лято, слънчевите лъчи струят през прозорците, калкулаторите тракат, а в края на масата трима счетоводители обсъждат разпалено подробностите по някакво партньорство с тайнствена фирма на Бермудите.

Отвъд стените целият град и предградията преживяваха колективен епилептичен пристъп. Убиецът от Лос Анджелис, както го кръстиха, бе прескочил две вечери без убийства. Избуяваха всевъзможни теории. Може би се е наситил. Може би тепърва ще открият труп със строшен врат. Може би следващата му жертва е сред множеството жени, решили в пристъп на паника да си вземат внезапна почивка, и сега е принуден да дебне подходяща заместничка.

Вашингтонските телефони бяха претоварени от обаждания на родители до дъщери и от приятелки, които си звъняха взаимно, за се уверят, че още са живи. В полицейските управления се сипеше порой от молби да проверят дали всичко е наред с разни млади жени, пропуснали да вдигнат слушалката. Беше открита гореща линия и по нея идваха стотици фалшиви тревоги и съобщения за съмнителни типове.

По принцип серийните убийци са явление на запада. В Калифорния и северозападните градове изникват като по часовник. Една седмица е вампирът от Сиатъл, който сече ръце, следващата — изродът от Сан Бернардино, който подпалва проститутки. Откакто Чарли Менсън вся страх в сърцата, обединеното гражданство реагира с примирен ужас и постепенно привиква.

От време на време изниква по някое чудовище във Филаделфия, Чикаго или Ню Йорк. Но ако не броим онзи случай със смахнатия снайперист, Вашингтон остава почти незасегнат. Смятаме се за столица на хероиновите войни, терористичните самолети, Уотъргейт и Моникагейт. Имаме си проблеми колкото щеш — серийните убийци не са добре дошли.

Градът беше изпаднал в истерия и медиите забиваха пирони в сърцето му. Новинарските канали бясно търсеха пенсионирани психолози от ФБР. Предната вечер по „Нощна линия“ пуснаха цял час специално предаване с един, който заяви, че преди три години работил по случая в Лос Анджелис, че сега категорично виждал почерка на същия тип, че онзи бил най-коравият убиец, с когото някога се е сблъсквал, че променял схемите и подходите си в зависимост от жертвата, че се възбуждал от чуждия ужас и че най-вероятно е неженен, необщителен и неуверен. Добави, че при едно от отвличанията двама свидетели зърнали убиеца от Лос Анджелис; според описанията им бил нисък, някъде към метър и шейсет и пет, мускулест като бивш борец или гимнастик, широкоплещест, с масивен врат и дълга черна коса, вързана на опашка.

Но всички тия шумотевици и вълнения ставаха извън залата. Вътре дори мухите мряха от скука.

Аз си седях като вцепенен на стола в ъгъла и сънливо обмислях възможностите. Седемстотин и трийсет бона годишно. Сто и трийсет бона премия при постъпването. Почти милион само през първата година, а Тифани вече два пъти ме води на обяд, за да превъзнася „страховитите“ преимущества на компанията — здравна осигуровка, варианти за ежегодно придобиване на акции, безплатна храна, с две думи, най-доброто, което може да предложи частният сектор. На втория обяд тя сложи ръка върху моята, запърха с ресници като плаха кошута и лукаво намекна, че може да има и други странични плюсове.

Е, това вече е приказка.

Откровено казано, в мислите си бях отминал въпроса „дали“ и се отдавах на фантазии, свързани с думичката „какво“ — какво ще правя с парите и какво точно ще сторя на Тифани.

— Извинявай.

Вдигнах глава. Една счетоводителка на име Марта, същинска мелница за числа, протягаше към мен някаква папка и се взираше в лицето ми. Имаше механичен глас — отсечен, безизразен и метален, какъвто може да се очаква от робот в женска форма.

— Доколко си запознат със задграничните ни партньори? — попита тя.

Шегуваше ли се? Дотук счетоводителите ми бяха поискали правно решение по три въпроса. Моят принос беше да съставя кратко резюме на всяко питане и да го пратя по факса във фирмата, където все на някого щеше да му пука повече, отколкото на мен. Тия прояви на обезпокоително невежество и пълна апатия не бяха останали незабелязани. Никой в залата не ме взимаше на сериозно и това ме устройваше идеално.

— Ами срещал съм се с няколко германки.

От гърлото й избликна бълбукащ звук.