Брайан Хейг - Частен сектор

Точно в този момент специален агент Арнолд, който водеше разпита, продължаваше да ми говори:

— … и тъй като вдигна по тревога всичко живо, изтървахме единствения си шанс да хванем убиеца, Дръмънд. Аматьорска работа. Един господ знае колко назад си ни върнал…

И прочие, и прочие.

Слушах тази лекция вече за трети път и от това определено не ставаше по-добра, но все пак демонстрирах внимание и засрамено клатех глава. Освен това мисля, че неволно потропвах с пръсти по масата в такта на популярна песничка и докарвах ритъма много добре. Усетих го чак когато Арнолд изведнъж се пресегна и притисна дланите ми към масата.

— Да ти щракна ли белезниците? — попита той.

— На жена ти харесва ли й?

— Недей да замесваш…

— С мен й хареса.

Аз се усмихнах. Той не.

Както и да е, при разпита никога не бива да изпускаш ситуацията, а публиката беше голяма, затова той въздъхна дълбоко и каза:

— Майор Дръмънд, би ли ни обяснил отново как реши, че убиецът е напуснал Вашингтон и идва насам?

За четвърти път отговорих:

— Когато видях имената на две от жертвите в електронната поща на Лайза Мороу, изводът ми се стори ясен. Лайза, Кътбърт и Каръл са били приятелки или познати.

— Става дума за съкращенията „Дж.“ и „А.“. Това ли твърдиш?

— Не твърдя. Такива са фактите. — Помълчах и добавих: После се опитах да се свържа с мис Мороу, узнах за пожара и си направих неизбежните изводи.

— Значи ти… Май се повтарям, но това си е чиста фантазия. Със сигурност има неща, които не ни казваш. — Той се облегна назад и придърпа реверите си. — Какво премълчаваш?

— Имах предчувствие.

— Обади ли ти се убиецът? Бележка ли ти остави? Свърза ли се с теб по някакъв начин?

ФБР е претъпкано с адвокати и счетоводители, има най-добрите научни лаборатории в целия свят и, естествено, смята предчувствията и инстинктите за пълна глупост. Публиката замърмори. Тук-там прозвуча презрителен смях. Ядосах се.

Арнолд се наведе напред.

— Фантазиите в стил Шерлок Холмс не минават, Дръмънд. Ние тук сме добрите.

— О’кей… прав си.

— Тъй ли?

— Ехааа… ама вас човек не може да ви излъже, нали?

— Радвам се, че най-сетне го проумя.

— Истината е… — Той се приведе към мен. — Когато бях с жена ти, тя каза… каза, че имаш малка патка.

Той изрева и стовари юмрук върху масата. Аз обаче съвсем ясно чух как се захилиха момчетата от задните редици. Повярвайте ми, не е лесно да го постигнеш пред чужда публика.

— Яд те е, че не ви се обадих — казах аз. — Съжалявам. Бях изпаднал в паника.

— Защо не ни се обади?

— Военните адвокати се свързват с ОКР.

— Глупости. Специален агент Мийни ни уведоми, че ти е дал визитната си картичка. — Арнолд си пое дъх и добави: Ако ни беше потърсил, целият този провал нямаше да се случи. Помисли над това, умнико.

Добре, замислих се. Значи ми приписваха вината за двамата мъртви бостънски детективи и избягалия злодей, защото не бях позвънил на когото трябва? Ама че тъпотия!

Честно казано, след два часа слушане на глупости твърдо вярвах, че ако вместо Спинели бях потърсил ФБР, сега Джанет Мороу щеше да лежи в тебеширено очертание близо до Чарлс Ривър. Те просто нямаше да повярват. Въпреки аргументите ми и съвпадащите описания на четирима очевидци, все още настояваха, че си имаме работа с убиеца от Лос Анджелис.

Макар да бях предвидил неговата поява в Бостън, те упорито твърдяха, че съм стигнал до верния извод въз основа на идиотски предположения. Със същото упорство щяха да отхвърлят и нашата теория за имитатора, защото тя би срутила успокояващите им изявления пред широката публика. Разбира се, това би било крайно неприятно и никой в тази стая, особено мистър Мийни, не искаше да стане за смях, като признае, че е сбъркал човека. Но, от друга страна, в една голяма бюрократична система като тяхната всичко трябваше да мине по каналния ред, преди да стане ясно какво точно мислят.

Още един тип със сив костюм се вмъкна тайнствено в стаята, пристъпи до Арнолд, прошепна му нещо на ухо и се отдръпна. Мнозина от присъстващите носеха скрити радиостанции и изведнъж гора от ръце се вдигнаха да засилят звука или да наместят слушалките по-удобно. Приличаше на онези детски игри, в които група хлапета имитират жестовете на водещия.

Специален агент Арнолд стана и приглади костюма си. После ме уведоми:

— Разпитът приключи. Смяташ да се върнеш във Вашингтон, нали?

Потвърдих.

— Знаем къде да те намерим. По-късно пак ще си поприказваме.