Брайан Хейг - Частен сектор

— Послушай го. Прав е.

Тя заяви и на двама ни:

— Всички знаем, че не могат да ме охраняват насила. Няма да се крия в миша дупка заради онзи нещастник.

Отворих уста, но тя ме прекъсна.

— Не. Точка.

Гледах я и се мъчех да разбера какво й минава през главата. Да играе един-два месеца домино с агенти от ФБР в някоя хотелска стая изглеждаше неприятна перспектива, но смъртта е още по-неприятна. Освен ако Джанет искаше онзи да я нападне отново. А за да го подмами, трябваше да остане достъпна и уязвима.

Както и да е, Мийни печално поклати глава.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Много си прозорлив.

— Но ще бъдеш под наблюдение и охрана докато картината се проясни. Не приемам отказ.

Тя не се съгласи, но и не възрази.

Той продължи:

— Помниш ли Боб Андерсън от предишната ми служба? Той ще остане с теб, докато успея да отделя още агенти. Но при това масово издирване в момента просто не мога.

— Благодаря, Джордж, ще се справя — каза Джанет. — Шон и Дани също са тук.

Той се усмихна многозначително.

— Да, бе. Ще заръчам на Боб да поиска подкрепления от бостънската полиция.

Леле, колко червени точки успя да натрупа.

После пейджърът му записука, той го смъкна от колана си, погледна екрана, сбръчка чело и каза:

— Господи, пак тревога, малката. Нюйоркската щатска полиция смята, че е засякла откраднатата кола на магистралата. Започват преследване.

И той изтича по коридора.

Нещо в Джордж силно ме тревожеше. Всъщност много неща ме тревожеха, но имаше нещо — сам не знаех какво, — което истински ме безпокоеше. Сигурен бях, че е много умен и всички тия награди и повишения не са заради сините му очи, нали така? Но защо мистър Мийни и хората му не проумяваха потресаващата гениалност на детективската работа, която свършихме двамата със Спинели? Без излишна скромност бих казал, че сигурно не отстъпваше, само защото ми имаше зъб.

Или пък отговорът беше по-прост. ФБР е бюрократична машина — което е както сила, така и ахилесова пета — и когато властниците публично заявяват, че гонят същия онзи дребосък с конска опашка, дето извърши пет убийства в Лос Анджелис, амбициозните момчета като Мийни знаят, че ще е зле за кариерата им да възразяват на едрите риби. Обикновено изчакват началството да размисли и чак тогава се завъртат на сто и осемдесет градуса.

Така или иначе, тримата си тръгнахме заедно и ето че пред сградата ни посрещна недодялан младок с омачкан сив костюм.

Вероятно позна Джанет, защото се приближи към нея с широка усмивка и каза:

— Не знам дали ме помниш… Специален агент Боб Андерсън. Работех по случая „Шелтън“ преди няколко години. Ти водеше обвинението.

Джанет също се усмихна.

— Разбира се. Призовах те за свидетел, нали?

— Да, аз бях. — Той се позамисли, сетне каза: — Искрено съжалявам.

— Не се безпокой.

— Ами, аз… божичко, онзи защитник…

— Помня — каза Джанет. — Случва се.

Боб наведе глава.

— Обсипваше ме с въпроси и тълкуваше както му е изгодно.

— Минали работи, Боб. — Тя се озърна към мен и добави: — Понякога просто стават съдебни грешки.

— Така си е — кимна Боб.

Спинели повдигна вежди едва доловимо. Двамата гледахме Боб и си мислехме едно и също.

Допускам, че беше възможно Мийни да е пуснал след убиеца най-опитните си хора с мисълта, че най-добре ще опази Джанет, като премахне заплахата. Имаше и не толкова ласкаво обяснение — че иска да спипа най-знаменития негодник в страната, да стане знаменит и да прескочи още едно стъпало по служебната стълбица. А ако при това заколеха бившата му приятелка, защото е пратил за нейна охрана най-големия некадърник в бостънската централа… е, какво пък, успехът изисква жертви. Нали?

— Наричайте ме Боб — обърна се хлапакът към мен и Спинели. — Не си падам по формалностите. Но не се заблуждавайте. Аз командвам. Правете каквото ви кажа и всичко ще бъде наред.

Спинели извъртя очи към небето.

Както и да е, Джанет упъти Боб към къщата на леля Етел. Движението ставаше оживено, а Боб беше прекалено предпазлив шофьор, което е гадна работа, когато возиш охраняван свидетел, да не говорим, че се влачихме дотам почти четирийсет минути. Но докато слизахме от колата пред къщата, аз се огледах в двете посоки. Нещо ме смущаваше. Какво? Джанет и Спинели вече бяха изкачили стъпалата и отваряха, Боб стоеше с ръка под сакото, а аз не можех да прогоня смътното чувство.

Джанет се завъртя.

— Какво има, Шон?

— Ами… нищо.

Но имаше нещо.