Брайан Хейг - Частен сектор

Той се навъси.

— Какво? — попита Джанет.

— Току-що е убил двама от нашите на пет пресечки оттук. Изскочил в гръб, прерязал гърлото на единия и намушкал другия. Проклета гадина.

— И се е измъкнал? — попитах аз.

— Още не. Но е извън кордона. Пуснахме заповед за всеобщо издирване и от целия град прииждат ченгета. Ще спипаме копелето.

Спинели бе навел глава и безучастно подхвърли:

— Друг път.

В бостънския отдел на ФБР не ни чакаха добри новини.

След убийството на детективи Филип Джансън и Хорас О’Донъл извършителят бе изчезнал. След напрегната работа по алеята криминалистите разкриха, че убиецът носи обувки четирийсет и четвърти номер и е избрал за сутрешния си крос маратонки „Ню Баланс 715“. Нямаше следи от кръв, косми или други телесни течности, което беше много неприятно, защото една проба от ДНК би била безценна за установяване на връзка с две други убийства и един опит за убийство.

Водеше се масово издирване из целия щат. По границите на щата пътищата бяха блокирани. Летищата и автогарите разполагаха с копие от портрета, съставен по описанието на Джанет, и имаха заповед да задържат всеки пътник дори при най-леко съмнение за прилика. Болниците в радиус от триста километра чакаха да се появи едър бял мъж с една или две рани от малокалибрен куршум.

И все пак навярно всички разбирахме, че той е прекалено хитър, за да го хванем по този начин. Разбира се, полицията и ФБР трябваше да свършат каквото се полага — ако ми позволите футболно сравнение, също както човек се чувства длъжен да вкара гол в деветдесетата минута, дори ако губи с три на нула. Освен това онзи тип вече беше прибавил към сметката си две убити ченгета, а униформеното братство приема подобни неща много болезнено.

От провала край реката бяха минали четири часа. Цял самолет озъбени и настръхнали феберейци долетяха от Вашингтон да разпитат всички замесени. Имайте предвид, че щом поемат един случай, тия хора го смятат за нещо като феодално владение, където за тях са всички замъци и забавления, а от останалите очакват да прекопават картофите и да им целуват задниците. Чувстваха се прелъстени и изоставени. Бяха вкиснати до немайкъде.

И тъй като точно техният отдел за връзки с обществеността издаваше съобщенията за пресата, всички усетиха, че е време за играта „прикрий си задника“.

Евентуалните неприятности за бостънската полиция идваха от това, че бяха изтървали най-гадното копеле в страната. Доколкото разбрах от подслушани разговори из коридорите, смятаха да заявят, че са загубили двама храбри мъже в гонитбата на злодея, който изобщо не бил техен проблем, но онези от Вашингтон им го подхвърлили. Казано с други думи: „Вече дадохме милостиня, не идвайте повече.“ Но разбира се, това беше Бостън и в случай, че никой не вземе претенциите им на сериозно, неколцина зализани хитреци дотърчаха от кметството да кръстосват из управлението и дискретно да напомнят на ФБР, че двама много влиятелни сенатори от Масачусетс заседават в Съдебната комисия и Комисията по бюджета; и ако приятелите от ФБР искат бюджетната им заявка да мине и догодина, или пък поредната им издънка да мине тихомълком, сигурно ще е най-добре да заметат сегашната история под килима. И несъмнено би било проява на колегиалност да вмъкнат в съобщенията си за печата по няколко добри думи за бостънската полиция. Да се чуди и мае човек колко гладко минават тия истории.

Отбраната на Спинели вървеше по линията, че аз съм потърсил него, а той взел всички необходими мерки за залавяне на престъпника, включително и като предоставил случая на местните власти. Желязно оправдание. И отгоре на всичкото беше вярно.

А Джанет? Е, всички истории, особено трагичните, се нуждаят от изкусителна героиня, а тя бе направо родена за тази роля — фаталната жена, юристката от Бостън, която раздава ритници, опечалената сестра на жертвата, която рискува душа и тяло, за да премахне заплахата за обществото. А после… е, после тя бе имала храбростта да застане в мрачната сянка на озъбеното чудовище и да напълни с олово гнусния му търбух. Очаквайте книга и филм.

И тъй, всички си имаха добра защита, алиби или претенции за слава.

По-точно… не съвсем всички.

Всяка правителствена приказка се нуждае от виновник за назидание и след като всички си разпределиха ролите, стрелката изведнъж някак се завъртя назад към човека, лишен както от красота, така и от институция, зад която да си прикрие задника. Започнах да проумявам това, когато в моята стая за разпити взеха да се точат нови и нови агенти с кисели физиономии. След като станаха двайсет, вече имаше само места за правостоящи и на вратата сложиха човек да продава билетчета. Между другото, Джордж Мийни стоеше начело и забелязах, че се усмихва злорадо, когато си мисли, че не го гледам. Честна дума, видях го.