Брайан Хейг - Частен сектор

Ние се влачехме на една пресечка зад нея, докато улиците изведнъж загъмжаха от харвардски студенти, пешеходци и зяпачи по витрините. За няколко ужасяващи секунди изтървахме Джанет от поглед, втурнахме се напред и съкратихме дистанцията на половин пресечка.

Това беше най-рисковата част от маршрута. Убиецът можеше да се смеси с пешеходците и мимоходом да й забие нож в ребрата. Бяхме обсъдили надълго и нашироко тази подробност, но накрая предположихме, че няма да я нападне тук, защото улицата беше прекалено оживена. Другите убийства бяха извършени без свидетели, от което можехме да допуснем, че той полага големи усилия да остане незабелязан. Но с предположенията и теориите има един проблем верни са, докато не се окажат погрешни.

Джанет мина с бърза крачка покрай голяма тухлена сграда. Табелата край пътя уведомяваше, че това е колежът „Джон Ф. Кенеди“, където разни умници се учеха как да лъжат правителството по най-хитрия начин. После свърна наляво по пешеходната алея покрай реката.

Бързо стигнахме до алеята и тръгнахме рамо до рамо трима замислени свещеници, съзерцаващи безметежната прелест на райската река, сътворена от Господ или нещо подобно. Отляво беше юридическият факултет на Харвардския университет. Спомних си, че Джанет и Лайза са учили тук, а сега преследваме убиеца им в сянката на неговите стени.

Не вярвам в съдбата, късмета или космическите съвпадения, но ускорих крачка и напрегнах още повече сетивата си. Беше ме обзело странното усещане, че онзи тип има чувство за ирония или поетична симетрия и иска да очисти Джанет точно тук. Основната ни идея беше следната: Масачузетският технологичен институт е на около три километра от Харвард надолу по течението, тоест в посоката, накъдето вървеше Джанет. Мост над реката свързва университетското градче на института със самия Бостън и откъм бостънската му страна има спирка на метрото. На идване Джанет бе долетяла със самолет. Каръл чакала на аерогарата и я откарала право в болницата. Изглеждаше съвсем нормално Джанет да остави сестрите при леля си и да хване метрото до своя апартамент. Ако оцелееше дотам, бостънската полиция подготвяше още по-сигурен капан около жилището й. Елементарно правило е, че неподвижен обект се пази по-лесно. Можехме само да се надяваме, че ще стигнем до следващия етап без произшествия.

Очевидно изборът не беше наш. Затова бостънската полиция бе пръснала ченгета под прикритие от отдел „Наркотици“ навсякъде около маршрута. Наркоченгетата правят какво ли не, за да изглеждат като последни отрепки и макар да знаех, че са наблизо, досега не бях забелязал нито един, което трябваше да е добър знак. Стига да не означаваше, че поради дребно неразбирателство всички са оттатък реката. Случват се и такива неща.

Както и да е, беше чудесен ден за разходка — прохладен, ясен и слънчев, с лек ветрец, който гонеше по водата искрящи вълнички. От време на време минаваха гребни лодки. Край нас профуча колоездач. После още неколцина; подир тях подтичваше дебелак на средна възраст. След минута ни задминаха две запъхтени пълнички девойки с еластични клинове. Идеята беше ние да пазим гърба на Джанет, а тя да оглежда напред. Още държеше мобилния телефон до ухото си и непрестанно разговаряше със Спинели. Всеки би я помислил за съвременна млада служителка, сляпа за красотата наоколо, свързана с офиса дори тук, твърде целенасочена и амбициозна, за да спре, да помирише розите или нещо подобно.

Задминаха ни още двама бегачи, момче и момиче. Младежът беше висок около метър и осемдесет, с черна коса и страхотна мускулатура. Спътничката му беше стройна, с гъста руса коса и имаше пружиниращата походка и гъвкавото тяло на бивше момиче от спортната агитка. Двамата се смееха и бъбреха в движение — съвременен вариант на предварителната любовна игра. Ах, да бъдеш млад, жизнен и изпълнен със сладострастие…

Спинели се завъртя към мен и попита.

— Видя ли какъв задник има онова парче?

— А?… О, да. Ама не смяташ ли, че човекът е малко височък за теб?

— Майната ти — изкиска се той.

— Но на Пилчър му пасва идеално — добавих аз.

— Майната ти — рече и Пилчър.

Явно и двамата много се радваха, че съм с тях.

Отново извърнах очи към Джанет. Докато клакьорката и нейният едър спътник я задминаваха, край нас минаха още трима бегачи.

Огледах ги. За миг сърцето ми спря, когато видях, че онзи в средата е нисък и много добре сложен, с масивни рамене и изпъкнали мускули по ръцете. Но най-много ме стресна дългата конска опашка, подскачаща зад тила му. Идеално съвпадаше с описанието на убиеца от Лос Анджелис и изведнъж ми хрумна, че теорията на Спинели за имитатора може да се окаже погрешна. Така де, нито едно от досегашните ми разкрития не отхвърляше възможността да си имаме работа с онзи убиец. Спинели ме сръга в ребрата — той също бе забелязал мистър Конска опашка и си даваше сметка за възможностите. Докато тримата мъже догонваха Джанет, Спинели й каза по телефона: