Брайан Хейг - Частен сектор

Още веднъж се помъчих да обясня тия съвсем разумни възражения, но по всичко личеше, че съм малцинство.

Накрая Джанет загуби търпение и заяви:

— Виж, недей да си мислиш, че не сме ти благодарни, задето съобрази как стоят нещата и побърза да ни предупредиш. Но нека ти напомня, че съм местен прокурор и тукашната полиция ще ми се подчинява. — После насочи пръст срещу мен и отсече: — Можеш да бъдеш част от решението или да си затваряш устата.

Всъщност случаят спадаше към онези, когато да бъдеш част от решението означава да бъдеш и част от самия проблем. Затова си затворих устата, а те се захванаха да кроят план. След малко Джанет мина в хола и позвъни на централното полицейско управление. Точно този момент чаках. Без съмнение ченгетата щяха да й благодарят за смелостта, а след това да кажат, че не е подходяща за работата, и точка.

Когато най-сетне се върна в кухнята, Джанет каза:

— Току-що разговарях с полицейски комисар Хари О’Мали.

— Да, и какво? — нетърпеливо попита Спинели.

— Хари страшно хареса идеята. Каза да му дадем трийсет минути за разполагане на кордона и предложи през това време да си разработим план.

Мамка му.

След трийсет минути щяхме да стегнем както убиеца, така и жертвата му в плътен кордон. Първият проблем беше, че не го знаехме как изглежда. Вторият — че отлично владееше смъртоносната си игра. В ума ми неволно изплува старата басня за двата скорпиона в една кутия и аз потръпнах, като си спомних как свършваше — двата скорпиона се жилят един друг до смърт.

И тъй, всички седяха около масата и си подхвърляха идеи, аз се цупех в ъгъла, а навън нашият убиец обикаляше и сигурно ставаше все по-нетърпелив и напрегнат. Накрая можеше да му писне от чакане и или да си тръгне, или да превърне тази къща в касапница. Ако си тръгнеше, целият шантав замисъл щеше да се разпадне. Нека го наречем най-добрия вариант. Ако нападнеше, трябваше да убие четири жени вместо една, да не говорим за гостуващите свещеници. Можехме да му видим сметката и това щеше да е добре. Той също можеше да очисти някого от нас и това щеше да е зле.

Елизабет и Каръл упорито предлагаха варианти, при които трите сестри напускат заедно къщата на леля Етел и споделят всички рискове и заплахи.

Идеята беше толкова лоша, че накрая дори Джанет го разбра и заяви на сестрите си:

— Той е тук заради мен. Никой друг няма да рискува.

Елизабет и Каръл тръснаха глави и енергично почнаха да я убеждават в противното. Затова наруших обета си за мълчание и ги прекъснах:

— Джанет е права.

— Естествено, че съм права — отвърна Джанет. — Той чака да ви напусна. Предпочита да избегне рисковете и да ме издебне сама.

— Изглежда, че такъв му е стилът на действие — отбеляза Спинели.

— Тъй ли? — възразих аз. — В случая с Фиорио гръмна шофьора, за да вземе лимузината. Изобщо не го е страх да премахне странични хора, за да получи каквото иска.

Да изложим на риск и трите сестри представляваше глупост, граничеща с идиотизъм. Естествено, три мишени се охраняват по-трудно, отколкото една. Охраната е игра на рискове и шансове, тъй че колкото повече мишени вкарваш в играта, толкова по-сериозно изместваш шансовете в нежелана посока.

Докато те се препираха, аз стоях и пресмятах шансовете. Откъм добрата страна беше, че както повечето служители от ОКР, Спинели владееше принципите на охраната. Покрай многобройните си други задачи именно хората от ОКР охраняват високопоставени служители от министерството и се гордеят с факта, че досега не са загубили нито един. Много обнадеждаващо, нали? Но само докато разбереш, че никога не е имало покушение. Все пак служителите от ОКР получаваха първокласно обучение, а по времето, когато се занимавах със секретни операции, и аз бях минал през нещо подобно. Вярно, уменията ми бяха закърнели и не бях чак такъв звяр като на двайсет и пет години, но помнех всичко научено. Спомнях си например Първи урок — срещу умел атентатор нямаш почти никакъв шанс да опазиш Пратката.

Най-сетне Елизабет и Каръл отстъпиха, а Джанет и Спинели се споразумяха за плана в най-общи линии. После Джанет пак се обади в кабинета на комисаря, откъдето я свързаха с полицейския капитан, който бе назначен за шеф на цялата дандания. Заговориха си като стари приятелчета, размениха няколко топли дружески закачки, сетне Джанет подаде слушалката на Спинели, който отдели двайсетина минути за съгласуване на плана с бостънската полиция, определяне на маршрут, предпазни мерки и тъй нататък. Аз слушах и неволно признавах, че с оглед на обстоятелствата избират най-добрия вариант. Но за протокола държа да отбележа, че „най-добър“ невинаги означава и „най-успешен“. Затова, докато Спинели бъбреше по телефона, аз придърпах Джанет във всекидневната.