Брайан Хейг - Частен сектор

Щом останахме насаме, казах:

— Сигурно смяташ, че знаеш какво вършиш, но поемаш много голям риск.

— Разбирам — кимна тя. — Но трябва да го направя. Сам знаеш.

Вече нямаше ни най-малко значение дали трябва или не трябва. Отговорих:

— Щом се захващаш, чуй няколко съвета.

— Стига да са конструктивни.

Посочих краката й.

— Струва ми се, че с Каръл носите един размер. Дай й тия обувки с високи токчета и вземи нейните маратонки.

— Добра идея. Ще го направя.

— Той обича да убива с голи ръце. Не позволявай на никого да се приближи.

— Ясно… никой да не се приближава.

— Първият ти избор е да бягаш.

— Да бягам… да, точно това ще направя.

— Ако не можеш, свий се на топка и падай долу. Това ще ни даде време да стигнем до теб.

Тя кимна.

— Вземи нож от кухнята на леля Етел — казах аз.

— Добре.

— Дръж го в джоба на палтото си.

Тя пак кимна и аз я посъветвах:

— Острието да не е по-дълго от десетина сантиметра. Къс нож се отбива по-трудно.

— Десет сантиметра… да… добра идея.

— Стискай го през цялото време. Изпробвай на няколко пъти как ще го извадиш. Ако се наложи, удряй нагоре и се цели в корема, не надолу. Само любители замахват надолу и отиват право в гробищата.

Тя пак кимна и ме уведоми:

— Готова съм.

— Не… не си готова. Ти си една бодро настроена дилетантка, тръгваща срещу безмилостен убиец.

— Стига си се мъчил да ме уплашиш. Накрая ще ме хване параноята и ще проваля всичко.

Точно това исках. Страхът беше единствената й надежда да оцелее. Исках я тъй наплашена, че при пръв признак на заплаха да изпищи с пълно гърло и да побегне.

— Струва си да помислиш за още нещо — отбелязах аз.

— Какво?

— Този тип, тези убийства, всичко е свързано по някакъв начин с адвокатската фирма.

Тъй като бе подозирала това от самото начало, тя не се изненада, но все пак й трябваха няколко секунди, за да осмисли разкритието.

— Как? Защо?

— Още не знам. Може да има нещо общо с компанията, за която ти споменах. Може и да няма. Все пак си мисля, че е замесен някой от фирмата.

— Знаеш ли кой?

— Ако знаех, нямаше да рискуваш сега. — Сетне ми хрумна нова мисъл. — В три от съобщенията на Лайза до теб, Ан Каръл и Джулия Кътбърт се споменаваше за пратки. Ти получи ли нещо?

— Кога е било?

— Около… — Не помнех точната дата, но в общи линии се ориентирах и казах: — Може би преди три седмици.

— Да, получих.

— И…?

— Беше подарък за рождения ден на татко. Лайза искаше да му го дам заедно с моя. — Тя погледна часовника си. — Виж, сега не бива да се разсейвам. Нека го обсъдим по-късно.

— Ако има „по късно“ — казах аз и добавих: — Запомни: бягай; не можеш ли, падай.

Тя кимна и се върна в кухнята.

Отец Спинели и отец Дръмънд излязоха пред къщата на леля Етел, качиха се в раздрънканата хонда и потеглиха. Минахме четири пресечки, паркирахме до едно кръстовище и се върнахме пеш две пресечки назад.

Спинели ме поведе към две невзрачни коли и трима бостънски детективи, които стояха пред една бръснарница и се правеха на разсеяни, но според мен си личаха от сто километра.

Приближихме се и единият от детективите — червенокос луничав младок — се ухили широко.

— Добро утро, отчета.

— Да ти го начукам, тъпако — отвърна с усмивка Спинели.

Ако не греша, вече споменах, че Спинели имаше проблеми с общуването. Както и да е, той показа значката си и обясни:

— Ако аз бях убиецът, вече щяхте да сте на оня свят. Къде ви е скапаното радио?

Младият детектив го отведе до колата и двамата седнаха вътре. Спинели се свърза с капитана, който ръководеше операцията, и няколко минути обсъждаха последните подробности.

Подпрях се на един уличен стълб. След като вече бях подплашил до смърт сестрите Мороу, въвличах цялата бостънска полиция в мащабна операция. Ако грешах за убиеца и намеренията му или ако той надушеше капана и изчезнеше, лошият поначало ден можеше да стане страшно скапан. Но стига с тия жизнерадостни мисли; превключих на разсъждения върху плана. В битката се учиш да разсъждаваш като противника, после използваш това, за да си с една крачка пред него, а в това време и той се мъчи да разсъждава като теб. С присъщия си евфемизъм армията нарича това „навлизане в поведенческия цикъл на врага“. Който изпревари с няколко нервни импулса, марширува по паради и го засипват с конфети; другият се прибира у дома в найлонов чувал.

Най-голямото ни предимство беше във факта, че ние наистина се мъчехме да разсъждаваме като него. Защото той не подозираше, че е разкрит и не се опитваше да разсъждава като нас.