Брайан Хейг - Частен сектор

— Откъдето хваща дирята на Джанет — допълних аз. Проследява я на излизане.

— Вероятно в момента наблюдава къщата на леля й довърши Спинели.

Заехме се да обсъдим този сценарий. Разбира се, имаше голяма вероятност убиецът да не е свързан с пожара, да сме хукнали за зелен хайвер и на Шон Дръмънд да му се готвят дълги сеанси на кушетката пред много мил и много любопитен психоаналитик. Но инстинктът ми подсказваше, че онзи е тук. Спинели смяташе същото.

Ако нахлуехме в квартала с мигащи лампи и вой на сирени, щяхме да издъним цялата работа. По всичко личеше, че насреща ни стои много печен тип; нямахме представа как изглежда; той щеше да ни види, ние него — не и край на приказката.

— Да се промъкнем незабелязано — реши Спинели.

— Отлично.

— Трябва ни кола без отличителни знаци и някаква маскировка.

Обсъдихме и този въпрос.

Обичайните маскировки бяха на водопроводчици или техници по климатичните инсталации, но за това не можеше да става и дума в толкова кратък срок. Тогава ми хрумна идея и потеглихме.

Трийсет минути по-късно отец Шон Дръмънд и отец Даниъл Спинели спряха пред дома на леля Етел в Кеймбридж с раздрънканата хонда, която ни бе дал назаем отец Брайън Мълрейни от енорийската църква „Дева Мария“. За щастие мястото беше съвсем невзрачно: дъсчена двуетажна къщурка, порутена и занемарена, без преден двор, само с пет стъпала, слизащи към напукания тротоар.

Отвори ни леля Етел. Беше някъде към осемдесетте, съсухрена до височина под метър и половина, с рядка бяла косица, навъсено костеливо лице и пронизващи очи, които ни гледаха строго.

Нервно опипах якичката си и обясних:

— Аз съм Дръмънд. Разговаряхме преди малко. Това е старши следовател Спинели, служител от военната полиция. Моля ви… поканете ни вътре.

— Защо сте облечени така?

— Моля ви — настоях аз. — Вътре ще обясним.

Тя изгледа свирепо Спинели и каза:

— Предполагам, че имате значка или нещо такова.

Той показа значката. След миг бяхме вътре и вървяхме по къс коридор към кухнята. Както в повечето старчески къщи, навсякъде миришеше на мухъл и застояло; наоколо се трупаха всевъзможни вехтории: изтърбушени кресла, плетени покривчици, порцеланови статуетки и тъй нататък. Кухнята се оказа малка, задръстена и приличаше на мавзолей за антични домакински прибори. Леля Етел беше много странна птица.

Джанет остави чашата чай и спокойно се зае да ни представя, което при дадените обстоятелства прозвуча някак неестествено. Трите сестри се гушеха една до друга край масата, изтощени и мрачни.

След миг неловко мълчание Джанет попита:

— Защо сте облечени като свещеници?

Обясних маскировката, разказах какво съм узнал от файловете на Лайза и привърших с нашите подозрения, че убиецът може да дебне из квартала, според нас прави точно това и няма намерение да се отказва.

Обяснението ми прозвуча малко задъхано и както можеше да се очаква, след него в кухнята настана пълна тишина. Нали разбирате, сестри Мороу току-що бяха научили, че изгарянето на баща им не е нещастен случай, че едната от тях вероятно е набелязана за убийство и че жътварят на злото може да дебне зад кофите за боклук в задния двор на леля Етел. Бяха корави жени и не изпаднаха в паника, но сънливостта им отлетя като по магия.

— Защо му е да подпалва нашата къща? — попита след малко Джанет. — Защо му е да убива баща ми?

— За да те доведе тук — отвърна Спинели. — Твоят старец е сиренцето в капана.

— Защо? Ако иска да ме убие, защо не го стори във Вашингтон?

Защо наистина? Точно над същия въпрос си блъсках главата през целия полет насам. Не бях сигурен, но в болницата Спинели ми бе подхвърлил идея, която си струваше да проучим и аз казах:

— Спинели все още смята, че убиецът е имитатор. — После попитах: — Защо се имитират убийства?

Джанет се позамисли над този интересен въпрос и отговори:

— Обикновено мотивите са завист, симпатия или извратено чувство на духовна близост. Някои искат да се погреят в славата и деянията на други убийци, някои пък искат да надминат прочутите престъпници, като използват същите схеми и методи, но по-успешно от тях. Подражание и болезнено самолюбие.

Кимнах. Преподавателите по право от Харвард биха се гордели с нея. Отговаряше като по учебник, почти дума по дума. Но аз бях имал малко повече време за размисли и ми бе хрумнало, че точно там се крие част от проблема — всички стискаха здраво учебниците.

— Ами като прикритие? — подхвърлих аз. — Ако иска да обвинят другиго? Да? Не?