Брайан Хейг - Частен сектор

— Зад теб се задават трима. Хвърли един поглед назад към онзи в средата, с конската опашка.

Джанет някак успя да запази самообладание и небрежно се озърна през рамо. Дясната ръка на Пилчър беше излязла наполовина изпод расото, готова да надупчи мистър Конска опашка при първото съмнително движение.

Когато онези задминаха Джанет, аз продължих да следя човека в средата. Спинели и Пилчър също, затова и тримата не забелязахме, че едрият тип, който бягаше с клакьорката, е зарязал спътничката си и сега тича обратно, право към Джанет.

А когато най-сетне забелязах, вече бе късно. Оставаха му не повече от два метра. Без да мисля, аз изкрещях:

— Джанет!

Тя завъртя глава, огледа се, но фаталната грешка беше допусната и вече можеше да разчита само на себе си. Джанет се намираше между нас и идващия убиец, тъй че при стрелба имаше по-голяма вероятност да надупчим нея, отколкото него.

Тя беше висока около метър и седемдесет, нападателят стърчеше с две глави над нея. Той отметна ръка и зърнах сребрист проблясък, навярно нож. Спряла с гръб към нас, Джанет изтърва мобилния телефон и сякаш се вцепени, твърде стресната, за да бяга или да реагира по какъвто и да било начин.

Точно когато ръката му почна да замахва надолу, нападателят прекрачи към нея, отскочи настрани, извъртя се и аз чух тих пукот. После отново се извъртя и пак чух пукот. Все още бях на четирийсет метра от тях и тичах с всичка сила, но го видях как отпусна ръка, приведе рамо и блъсна Джанет с такава сила, че тя отхвръкна на два метра, падна по задник и се преметна.

Онзи се озърна към мен, после без следа от объркване или колебание хукна към широката магистрала над алеята. Беше невероятно бърз и отскачаше насам-натам като топче за пинг-понг. Пилчър бе паднал на коляно и стреляше. Спинели стреляше прав. Доколкото можех да преценя, и двамата не го улучиха.

Продължих да тичам след него, макар да знаех, че е безнадеждно. Тоя тип имаше крака като локомотивни бутала. Прекоси магистралата и изчезна из уличките на Кеймбридж още преди да съм стигнал до Джанет. Пилчър крещеше нещо в микрофона. Двама дрипави скитници, които се мотаеха край следващия мост, бягаха с всичка сила към нас. Сигурно бяха от обещаните ченгета под прикритие.

Джанет лежеше съвършено неподвижно. Когато се приближих, забелязах, че бледосините й очи ме следят, и приех това за добър знак.

— Ранена ли си? — попитах.

Отначало тя не отговори и аз осъзнах, че отчаяно се мъчи да поеме дъх с натъртените си дробове. Коленичих до нея и я огледах набързо. Нямаше кръв. Нямаше прободни рани. Убиецът не беше успял да я намушка. Видях в палтото й дупка от куршум, но не изглеждаше ранена. Най-сетне тя събра сили да седне и изтърси няколко ругатни. Това ме успокои окончателно.

— Избяга — казах аз.

— Как? — Тя помълча и добави: — Аз го прострелях. Два пъти.

Това обясняваше дупките в палтото й. Явно имаше пистолет и беше стреляла направо през джоба. Но след като видях как пъргаво избяга онзи тип, бях почти сигурен, че не го е улучила и много добре знаех защо. После Спинели дотича и каза:

— Бостънската полиция го преследва. Знаем накъде избяга и няма да се измъкне от кордона.

Кимнах, после наведох очи към Джанет.

— Ранена ли си?

— Не, ядосана съм. Чух те да викаш… и стрелях. — Тя поклати глава. — От един метър? Как можах да не улуча?

— Откъде взе пистолета? — попита Спинели.

Помогнах й да се изправи. Тя изтръска пръстта и листата от дрехите си. После отговори:

— Редовно получавам смъртни заплахи, тъй че имам специално разрешение за пистолета. Мога дори да го нося в самолет.

— Какъв модел? — попитах аз.

Тя извади от джоба си мъничък пистолет двайсет и втори калибър. Огледа го и каза:

— Добре де, малък е, но съм точна с него и няма откат.

Звучеше съвсем разумно. Освен това обясняваше защо, ако все пак е улучила убиеца — в което силно се съмнявах, той успя да избяга. Не бях видял лицето му, но видях колко е едър. Метър и деветдесет, около сто и петнайсет килограма масивни мускули. Ако не е улучен важен орган, за подобен тип два куршума двайсет и втори калибър са като ужилване на оса.

— Огледа ли го добре? — попитах аз.

— Да… прекалено добре. Дълга черна коса, мустаци, козя брадичка и зелени очи. Дайте ми добър полицейски художник и ще имате портрет.

Пилчър говореше задъхано в микрофона. Млъкна, заслуша се и каза:

— Да… не, добре е. — Пак се заслуша. — Казва, че му теглила два куршума… аха… ах, мамка му! Добре, дръжте ме в течение.