Брайан Хейг - Частен сектор

— Тук не важи нищо от изброеното. Ти си специалист по убийствата… добре, кой убиец съставя списъци, досиета, методично организира ударите и отгоре на всичко приписва заслугата другиму?

— Да, забелязах неговата… уникалност.

Всъщност бях сигурен, че е забелязала много повече и вероятно знае накъде точно бия. Но като опитен прокурор искаше да го чуе от мен. Дори попита:

— Смяташ ли, че ти знаеш мотивите му?

— Мисля, че да.

Джанет вече прибираше материалите в куфарчето. Кимна и попита:

— Какво да правим с това?

— Добър въпрос.

Като юристи и двамата знаехме, че сме забъркали голяма каша. Добре де, аз я забърках, но Джанет тактично избягваше да го изтъква. Впрочем мразя жени, дето вечно натякват. Беше много мила. Спогледахме се с усмивка.

Но незаконно получени доказателства — например при обиск на автомобил без съдебна заповед — не се допускат в съда. Колкото и нелепо да звучи, можеха да ни обвинят за влизане с взлом и унищожаване на чуждо имущество, а най-важните улики да обявят за негодни. Не биваше да допуснем това.

— Пъхни го под предната седалка — казах аз. — Ще съобщим за кола с разбито стъкло, нека ченгетата я откарат на служебния паркинг. Така убиецът поне няма да може да я прибере. Ако някой ден се стигне до съд, все ще измислим някакъв хитър начин да открием веществените доказателства.

Тя кимна.

— Ще се обадя от мобилния си телефон. Няма да се представям… само ще кажа, че съм видяла някакъв тип да чупи стъклото и ще обясня къде е колата.

— Добра идея.

Тя се обади, после тръгнахме обратно към леля Етел. По пътя казах на Джанет:

— Слушай, онзи тип… Там, край реката, някои неща ми направиха впечатление.

— Слушам те.

— Преди да стана юрист, работех в отдел за специални операции. Човек придобива усет за определени способности и определен вид хора.

— От кой вид е той?

Още не бях готов да разисквам темата, затова казах:

— Припомни си какво стана тази сутрин. Той си избра партньорка за бягане, много красива млада жена, която да привлича вниманието и да го прави по-незабележим.

— Вече се сетих за това.

— Помниш ли как двамата минаха покрай теб първия път?

— Да… и какво?

— Разузнаване. Той оценяваше обекта, проверяваше за наблюдение, планираше къде да те нападне, откъде и как да избяга. Мислена репетиция.

— Ясно.

— Избра такъв подход, че да попаднеш между него и нас. Беше ни видял и те използваше като параван, за да не ставаме за свидетели.

Тя се замисли, после попита:

— Нима смяташ, че е толкова пресметлив?

— Има и още. Какво правеше той, когато стреля по него?

Тя притвори за миг очи и каза:

— Аз… да, беше някакво странно движение насам-натам.

— Пристъпи ли по-близо?

— Да. Пристъпи. После почна да подскача.

— Защото си му дала да разбере, че имаш пистолет. Може да е разбрал по очите, но се обзалагам, че е забелязал как надигаш цевта под палтото. Някои курсове по самоотбрана учат, че при близък бой трябва да пристъпиш срещу човека с пистолета, после бързо да изместваш краката и кръста, за да затрудниш прицелването.

— Мислиш ли, че не съм го улучила?

— Да. — Тя явно се разочарова, затова добавих: — А сега си спомни как прекъсна мисията си, връхлетя срещу теб и те блъсна. И как след това подскачаше наляво-надясно като топче за пинг-понг. Това е друга система, изучавана в някои специални курсове.

Тя обмисли това и попита:

— Значи смяташ, че е бивш военен?

— Може би. Такива умения не се усвояват на улицата. И действа инстинктивно — никакво объркване, никакво колебание, просто реагира безпогрешно и автоматично. Разбираш ли какво ти казвам? Подобна координация между око, мозък, нерви и мускули е извънредно рядка. Той е роден талант. И непрестанно тренира, за да бъде в такава форма.

Джанет помълча, сетне каза:

— Шон, той не е машина. Човек е и следователно допуска грешки. Хвана се в нашия капан.

— Това няма да се повтори.

— Но ще опита пак, нали?

— Човек постига такова ниво само ако вложи в работата си огромна доза самолюбие. За такива хора провалът не е провал, а предупреждение следващия път да се постараят повече.

Джанет се усмихна измъчено, потвърждавайки подозренията ми. Определено искаше да си опита късмета още веднъж. По всичко личеше, че и тя като мен чува само каквото й се иска. Ако имахме малко ум, трябваше да хванем първия самолет за Монголия.

Но знаех, че с приказки няма да я разубедя, затова попитах:

— Е, до какъв извод стигна?