Брайан Хейг - Частен сектор

Но ненормалните умове са различни, всеки със свои уникални идоли и мании. Та дори и до характерния стил на действие. Той бе искал да уреди убийството на Джанет без видима връзка с другите жертви, нали така? Тогава защо не я гръмна от минаваща кола? Защо не я простреля със снайперистка пушка от разстояние? Защо не й заложи бомба? Всички тези варианти предлагаха по-малък риск от случайни свидетели и провал. Освен това, като се знаеше, че тя е заместник окръжен прокурор и често работи по престъпления на мафията, палежът и убийството лесно можеха да се припишат на лошите момчета. Не — той си избра нож и тук неминуемо изниква въпросът защо. Според мен защото искаше тя да го види, а той да зърне страха в очите й. За него убийството трябваше да е лично; трябваше да е състезание, в което триумфът изисква жертвата да има някакъв шанс за победа, но в крайна сметка да загуби.

Всичко това подсказваше колосално самолюбие, подхранвано от безумен нарцисизъм.

Представях си как онзи тип вдига тежките щанги над главата си и с обожание зяпа в огледалото изваяната си фигура. Бях готов да се обзаложа, че следи в захлас какво се говори и пише за него. Той жадуваше за страха и възмущението на хората. Това го караше да се чувства страхотно хитър и могъщ — как иначе, щом бе надхитрил ФБР и целокупното американско общество. С риск да нагазя прекалено дълбоко в метафизиката, бих казал, че за него общественият му образ, начинът, по който оформяше и манипулираше този образ, представляваше своеобразно огледало.

А сега да се върна на моя мотив. Той щеше да разбере защо съм се раздрънкал. Предупреждавах го, че знам за мястото си в списъка и по чисто мъжкарски, първичен, просташки начин плюех върху огледалото му. Беше хвърлил за имитацията толкова време, старание и усилия, а аз смъквах маската, свалях му гащите и обявявах на всеослушание, че има малка пишка. Образно казано. Три на нула за Дръмънд. Сега той щеше да се чувства длъжен да изравни резултата. Освен това щеше да предположи, че Джанет е под охрана, докато аз не съм, а всеки професионален убиец знае правилото: първо се бере най-ниският клон.

Откровено казано, не горях от желание онзи тип да ме подгони. И мен ме биваше в тази игра, но то беше преди доста време, преди да получа няколко тежки рани и да ям прекалено много тестени храни. Той обаче явно все още беше във върховна форма — същество, създадено и излъскано като смъртоносно острие. Но още по-малко исках да подгони Джанет. Всъщност с най-голяма радост бих казал на Джордж Мийни, че не възразявам ФБР да ме настани в тайна квартира, особено ако е на Бермудите. За да не натоварвам държавния бюджет, бих се съгласил дори да спя в една стая с Джанет.

Но Джанет не искаше, значи и аз оставах. Шансовете й да спре онова чудовище бяха по-малки от моите. Освен това все повече хлътвах по нея въпреки факта, че някога е била сгодена за говедото Джордж.

Извадих портфейла си и измъкнах отвътре снимката на Лайза.

Сметките се променяха. Онзи тип бе прекършил един красив живот, всъщност няколко красиви живота, и докато си мислех, че това е дело на престъпен безумец, все някак търпях идеята да бъде наказан както решат дванайсет граждани в съдебната зала. Но сега, след като знаех, че е убил моята • красива и талантлива приятелка заради някакви си мръсни пари, исках да го удуша със собствените му черва.

Както можеше да се очаква, Джордж Мийни едва не изпадна в истерия, когато Джанет уведоми Боб, а той пък унило съобщи на своя шеф, че тя държи да се върне във Вашингтон. След като стоически изтърпя няколко минути да му трият сол на главата, посърналият Боб подаде телефона на Джанет.

— Джордж, дай да не влизаме в спорове — заяви тя.

Той каза нещо, а тя кимна и отговори:

— Точно така. Решила съм. Чака ме работа и ще я свърша.

После почнаха да се препират като престаряла семейна двойка.

Но явно опитът го бе научил, че с въпросната дама не се излиза на глава. Накрая стигнаха до компромис: той праща двама специални агенти да се качат с нас в самолета, а още двама ще ни чакат на летище „Роналд Рейгън“.

Джанет, лелята и сестрите отделиха известно време за емоционално сбогуване, а аз използвах възможността да придърпам Спинели на задната веранда. Имахме споразумение и за да покажа, че моята дума на две не става, набързо го информирах за нашите подозрения спрямо фирмата, какво сме открили в колата и тъй нататък. Естествено, използвах съкратения вариант. Даниъл Спинели си гонеше интереса, а за да опазя моя интерес, грижливо пропуснах няколко ключови подробности, които можех по-късно да разменя срещу бъдещи услуги. Той обаче изглеждаше искрено благодарен за разкритията, затова използвах доброто му настроение, за да уредя още една уговорка.