Брайан Хейг - Частен сектор

И така, влязохме в къщата на леля Етел, където Елизабет, Каръл и лелята награбиха Джанет и последваха неизбежните прегръдки и целувки по добрата стара схема „мъжете са от Марс, жените от Венера“. После придърпаха Джанет в кухнята да разказва как е минало. Нямах желание да го чувам отново.

Последвах Спинели и Боб към всекидневната, но през цялото време се мъчех да разбера какво ме безпокои. Освен това трябваше да намеря начин да поговоря с Джанет за фирмата „Кълпър, Хъч енд Уестин“, без Боб да ни чуе.

Впрочем Боб незабавно отиде до прозореца и се изтипоса на показ с изпъната челюст и ръце на кръста. Сигурно се надяваше убиецът да види какво страшилище го чака тук и да хване първия влак за Бразилия. Аз пък се надявах Боб да носи бронирана жилетка.

Обърнах се към Спинели.

— Хей, Дани, видя ли порцелановата колекция на леля Етел? Като колекционер сигурно много ще се впечатлиш.

— Какво? Пет пари не давам за скапаните боклуци на дъртата.

Дръпнах го.

— Виж, еднорогът си има всичко между краката.

Намекът беше доста тънък, но той схвана и ме последва към най-далечния ъгъл, където му прошепнах:

— Баламосвай хлапето. Трябва да поговоря с Джанет.

Той ме изгледа с интерес.

— Защо?

— По-късно.

— Неее. Обясни ми сега.

Забелязах, че Боб се озърта през рамо, и изсъсках:

— Не ме прецаквай.

Той се почеса по брадата.

— Знаеш нещо. Надушвам те. И си траеш.

— Слушай, Спинели… помогни ми да се измъкна.

— Задължен си ми. Обеща аз да спипам онзи тип. Искам да знам всичко.

Е, какво можех да сторя?

— Ще ти кажа всичко — обещах аз.

Но тайничко си кръстосах пръстите.

Той ме изгледа втренчено, после пристъпи до Боб и попита:

— Е, момче, отдавна ли си в занаята?

Уверен, че Спинели ще разсейва Боб с полицейски приказки, аз се вмъкнах в кухнята. Помолих Елизабет и Каръл да продължават да бъбрят, после дръпнах Джанет към задната врата.

Озовахме се на миниатюрна веранда.

— Какво правиш? — попита Джанет.

— Време е да си поговорим.

Но за по-сигурно се огледах, видях паркираните коли по улицата и изведнъж осъзнах какво ме тормозеше досега.

— Убиецът… е откраднал кола, нали?

— Така изглежда — потвърди Джанет.

— А как изобщо е стигнал до Бостън?

— Със самолет, влак, кола, плуване, автостоп или парашут. Пропуснах ли нещо? — Аз поклатих глава и тя продължи: — В момента портретът му е разпратен по всички летища, гари и автогари.

— Както е редно.

Джанет обаче беше умна и веднага отсече:

— Намекваш, че е пристигнал с кола под наем?

— И би трябвало да я остави наблизо… за да избяга.

Тя довърши мисълта:

— Но след станалото край реката нямаше как да се върне тук.

Прекосихме задния двор, излязохме на улицата и почнахме да оглеждаме номерата на автомобилите. Колите под наем обикновено са нови, добре поддържани, чисти и лъскави. А ако убиецът беше дошъл от Вашингтон, номерът трябваше да е от друг щат.

Джанет остана на единия тротоар, аз минах на другия. Бързо стигнахме до кръстовището, после свърнахме по страничната улица. Пак завихме, след това още веднъж. Кварталът беше жилищен, до вечерта оставаше още време и по улиците нямаше много коли. Освен това Джанет ми напомни, че поради зачестилите кражби умните бостънски граждани напоследък купуват евтини таратайки, които се застраховат по-лесно и не привличат крадците. И наистина, повечето коли бяха същински купчини ламарина.

Движехме се бързо и набелязахме няколко съмнителни коли, но всички бяха с местни номера. Най-сетне на три пресечки от къщата зърнах сравнително нов тъмнозелен форд таурус с номер от Пенсилвания. Бих сметнал за по-логично номерът да е от Вашингтон или Вирджиния, но колата беше паркирана точно на шест метра от ъгъла — на границата на разрешеното. Ако беше предвидена за бягство, ходът бе хитър, защото никой друг не можеше да паркира отпред и да я заклещи. Но в Америка за всяка привилегия се плаща — например с квитанция за глоба върху предното стъкло. Дръпнах бележката и видях, че е издадена преди пет часа.

И тъй, подходяща кола на подходящо място, а освен това беше стояла тук точно колкото трябва. Махнах с ръка на Джанет и тя веднага дотича. Един бърз оглед разкри, че колата е празна, само на пода до задната седалка лежеше тънко куфарче.

Най-редното и разумното при това положение беше да се обадим на бостънската полиция да прати патрулна кола. Да изчакаме ченгетата, после те да се свържат с прокуратурата, да се установят законни основания за обиск, после да бъде намерен съдия, който да подпише заповед и тъй нататък, и тъй нататък.