Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Последните няколко дни говори с всички познати на Клаус, надявайки се, че някой може да се сети за човека, който го бе отвел, но безуспешно. Сега седеше на гарата и чакаше Маймуната да се върне от Цюрих. Маймуната и Клаус предлагаха почти една и съща услуга, а понякога, ако клиентът пожелаеше това, го правеха заедно. Освен дарбите, които щедро предоставяше за продан, Маймуната притежаваше и още една обещаваща дарба — можеше безупречно да запомня числа, без значение какви са. Клаус казваше, че Маймуната е способен да запомни цял телефонен указател. Това за в бъдеще можеше да се превърне в златна мина, особено когато ставаше въпрос за регистрационните номера на колите на клиентите му. След време, когато остареят и прелестите им увехнат, можеха да се заемат с тихо изнудване. Айво не можеше да си представи, че някога ще остарее.

Когато човек имаше вземане-даване с Маймуната, трябваше непрекъснато да е нащрек, защото той бе не само глупав, беше тъп, опърничав и лъжец по рождение. Ако не се отнасяш с него подобаващо, беше в състояние да си затвори устата, дори и да знаеше нещо, но по-лошото беше, че ако нищо не знаеше, щеше да се преструва, че знае — от чист инат. „Май ще се наложи да го убедя да говори“, помисли си Айво. Никак не обичаше насилието, пък и не можеше да причинява болка другиму, но сега ставаше дума за човека, убил Клаус. Спря да върти гривната около китката си и си бръкна в джоба. Пръстите му напипаха сгънатата половинметрова верига от мотоциклет. Щеше да го заплаши, че ще го обезобрази за цял живот. Това трябваше да подейства — лицето му бе онова нещо, което привличаше клиентите.

Минувачите заобикаляха отдалеч парцаливия младеж, седнал на земята с кръстосани крака. Мръсен, с опърпани дрехи, от него се носеше воня. Айво нямаше нищо против това. Дори не забелязваше. Въобразяваше си, че е рицар в блестящи доспехи, тръгнал да дири справедливост. Щеше да победи и да се върне триумфално в Камелот 24 24 замакът на крал Артур. — Б.пр. .

Сър Айво. Не звучеше зле.

Не бързаше да отвори очи, главата й туптеше, чувстваше се зле. На челото и страните си усещаше нещо мокро и хладно. Макар и малко, това й носеше облекчение. Беше объркана, не разбираше какво точно става с нея, но усети, че седи в неудобно положение. Отначало помисли, че е в леглото или поне трябваше да бъде там, но когато се опита да стане това не й се удаде, а и сякаш леглото не й беше познато.

Прониза я страх. Искаше да си внуши, че всичко е сън, но знаеше, че не е. Бавно се опита да внесе ред в усещанията си. Започна да осъзнава това, което разсъдъкът й първоначално бе отхвърлил като невъзможно — беше завързана здраво на стол с висока облегалка и нямаше нищо върху себе си — беше съвсем гола.

Мократа кърпа бе свалена от челото й. Надяваше се да усети приятната й хладина на врата си, но наместо това на гърлото й бе поставено нещо студено и твърдо. Чу се слаб звук и нещо я стегна. Все още, макар и по-трудно, можеше да диша, но на врата си сякаш имаше желязна яка.

Обзе я паника. Задави се и започна да се бори за всяко вдишване. Като се поуспокои осъзна, че още може да диша. Опита се да каже нещо, но не успя. Устата й бе запушена с няколко пласта широки лепенки, които ако се съдеше по миризмата, обикновено използваха в операционните. Това като че ли я поуспокои, защото винаги бе свързвала тази миризма с болница, за миг реши, че е в безопасност. В следващия момент я заля вълна от ужас. Започна да се извива и гърчи в опит да се освободи. Нямаше смисъл, не можа дори да разхлаби въжетата. Неохотно тя отвори очи.

Кадар, когото тя познаваше под друго име, се бе изтегнал в любимото си кресло стил „Чарлс Иймс“ точно отпреде й, с крака вдигнати на табуретка в същия стил. В ръцете си държеше полупълна чаша за коняк. Вдигна чашата, разклати съдържанието й и вдъхна аромата. Отпи глътка и отново я положи в скута си. Беше с разкопчана на гърдите черна копринена риза и бял панталон от фина материя. Беше бос. Явно се чувстваше удобно, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Предполагам, че се чудиш какво става. Вероятно се опитваш да си спомниш как си се озовала в това положение. Кимни с глава, ако съм прав — каза той. Тя го гледаше втренчено, очите й бяха големи и красиви. След няколко секунди кимна. — Любехме се — продължи той — или по-точно току-що бяхме приключили едно доста бурно изпълнение на soixante-neuf 25 25 шестдесет и девет (фр.). — Б.пр. с някои импровизации. Беше доста добра, дори бих казал забележителна, но ти имаш дарбата за чувственост, а и ако мога скромно да отбележа, съм те научил на немалко. Така ли е?