Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— А има ли някой в този бранш, който да говори истината?

— А в дипломацията как е? — попита сухо помощничката. Беше амбициозна жена над трийсетте. Достатъчно ясно бе показала, че се интересува от заместник-директора, който от своя страна все още се колебаеше. Една дискретна връзка бе като подмолна дипломация. От друга страна, той бе съвсем наясно, че във Вашингтон нищо не остава скрито.

Вдигна облегалката на стола си и сега можеше да вижда целите й крака. Разговорът определено имаше чувствен оттенък.

— И какво мислиш за това? За какво се готвят? — посочи той с ръка папката на бюрото, на която пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“. Като се замисли човек, ако нещо беше наистина тайно, нямаше да му слагат такъв надпис.

— Отвличане?

— Не ми се вярва. В този лагер се обучават поне седемдесет човека.

— Може би поредица от отвличания?

— Възможно е, но струва ми се, че е нещо друго. Обучават ги като цяло. Повече прилича на нападение на командоси.

— Някое посолство? — надяваше се да не е това. Над сто милиона долара бяха хвърлени за подобряване сигурността на дипломатическите мисии на САЩ в чужбина, но той знаеше много добре, че това не решава проблема. При строежа на сградите не се е мислело за обезопасяването им, а подобрения се правеха трудно докато хората в тях си вършеха работата. Освен това при съвременната огнева мощ далеч не беше достатъчно да се поставят куршумоустойчиви стъкла на прозорците, и на приемните салони или да се ползват бронирани коли, когато шепа експлозиви, поставени където трябва, можеха да срутят сградата, или да превърнат колата заедно с хората в нея в кървави отпадъци.

— Не, групата е твърде голяма — продължи тя. — Обикновено се прашат малки подбрани групи. Не е толкова лесно да развърнеш седемдесет въоръжени терористи. Това всъщност е най-странното нещо — по какъв начин ще отидат на мястото толкова много хора, без да бъдат забелязани на границата или при проверката на летището? Не че тези седемдесет човека са непознати лица, даже напротив, те са специално подбирани. Имаме сведения за много от тях.

— Ако не бях дипломат, щях да предложа да ги унищожим докато са ще в лагера, с атака от въздуха, израелски стил.

— Да бомбардираме Либия? Изключено. Президентът никога няма да даде съгласието си.

— А да не говорим за политическия отзвук, който би последвал от такава акция. Нашите европейски съюзници търгуват усилено с Либия и останалия арабски свят и смятат, че известна търпимост спрямо терористичните движения е приемлива цена в името на деловите връзки. Донякъде са прави — терористичните акции действително намират широк отзвук в пресата, но жертвите не са много, материалните щети не са кой знае колко. С една дума, общо погледнато, тероризмът е поносим.

— Освен ако жертвата не си ти — каза помощничката.

Нобъл погледна към доклада:

— Доколкото виждам, нашият източник смята, че акцията ще се проведе през май — той се усмихна. — Всяко зло за добро. Ако източникът ни не греши, аз няма да съм тук. Ти ще имаш честта да поемеш отговорността и неприятностите. Отивам да видя сина си и кротко да си ловя риба — замахна с въображаемата въдица и хвърли куката с примамката точно в целта. Представи си как поривите на вятъра галят лицето му и до слуха му достигна тихият плясък на веслото във водата.

— Къде отиваш?

— В Ирландия — каза той. — Западната част.

— Не се ли безпокоиш за безопасността си там?

— Ни най-малко. Вярно е, че в Ирландия терористите се чувстват като у дома си, но обикновено атентатите стават в Северна Ирландия и са насочени срещу англичаните. Но дори и там чужденците не се закачат, а останалата част от страната е спокойна. Същото е и с Ню Йорк, високото ниво на престъпност там не означава, че не трябва да идваш в страната, просто ще стоиш по-далеч от Ню Йорк.

„Жалко, че ще тръгва толкова скоро, помисли си помощничката, почти е налапал въдицата“. Тактиката „со кротце, со благо“ даваше резултати, но раздяла от един месец можеше да провали постигнатото. Е, все още разполагаше с три седмици да извади рибата на сухо. Тя бавно кръстоса крака. Той вдигна поглед към нея.

Е, поне беше привлякла вниманието му.

Айво разсеяно потта дясната си китка, търсейки сребърната гривна, която Клаус му бе дал. Започна да върти гривната напред-назад докато китката му се зачерви. Не усещаше болката, мислеше за мъжа, когото бе видял приятеля си да тръгва и който вероятно бе причинил смъртта му.