Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Нека ти обясня принципа на действие. Отзад на металната яка, поставена на шията ти, има един прост механизъм от гайка и метална лента. Ако завъртя гайката, на която е поставено лостче за по лесно въртене, по посока на часовниковата стрелка, вътрешният полукръг се затяга, предната част на яката се впива в гърлото и смазва врата. Това може да стане почти мигновено, но и доста бавно в зависимост от предпочитанията.

Доколкото знам, усещанията и резултатите са почти като при удушаване — очите ти ще изхвръкнат, лицето ти ще посинее, езикът ти ще стърчи от устата и ще се задушиш. В крайна сметка вратът ти ще се счупи, но се надявам, че дотогава ще си вече в безсъзнание, ако не и вече мъртва. Жалко, че ще изпуснеш финала, но какво да се прави — Кадар стана от креслото, протегна се и се прозя. Погали я по главата и мина отзаде й. — Всичко се свежда до дисциплината, скъпа, и до последната черта.

Започна да затяга гайката.

Полковник Урих Ходен — вече пенсионер бе станал рано-рано. Беше разтревожен. Майор Транино, също пенсионер, старият му боен другар и шах-партнъор през последните десетилетия, с когото обикновено играеше по пощата, а само два пъти годишно се срещаха на живо, напоследък го биеше. Беше спечелил две последователни игри. Нещо трябваше да се направи, за да се отбие евентуален хеттрик.

Бе изложил проблема пред приятелите си докато играеха джас, швейцарска игра на карти. След дълго обсъждане и няколко литра бира единодушно стигнаха до извода, че полковникът има нужда да погледне на играта от друг ъгъл. Един от вариантите бе да разиграе партията на една от големите открити шахматни дъски, каквито в Берн не липсваха. Препоръчаха му тази в близост до Розовата градина. Беше само на двайсетина минути път от Обстберг, където полковникът живееше с внуците си, а освен удоволствието да си в градината, малкият хълм, на който се намираше тя, предлагаше чудесна гледка към града.

Полковникът реши да мине по стръмната пътека, за да пристигне по-бързо. Горе имаше кафене със стъклени стени и маси на открито, където спря да си почине, независимо, че в този ранен час още не бе отворено. От мястото, където стоеше, виждаше река Ааре, червените покриви на старите сгради, острия връх на катедралата на фона на заснежените планински върхове, а около него дървета и цветя, напъпили или тук-таме вече разцъфнали, сякаш стремейки се да наваксат пропуснатото по време на дългия зимен сън. Една червеношийка кацна наблизо, подскочи няколко пъти наоколо и излетя по задачи.

Полковникът реши да последва примера й, майор Транино бе костелив орех. Колкото по-рано възстановеше партията на голямата дъска, толкова по-скоро можеше да го озари вдъхновението.

Като наближи дъската, с изненада забеляза, че фигурите са вече подредени за игра. Обикновено нощем ги трупаха на едно място, но явно някой бе дошъл по-рано дори и от него. Така или иначе разходката на чист въздух му бе добре дошла, а с малко късмет можеше и да поиграе. Може би две глави щяха по-лесно да решат задачата. Е, да, ама нямаше да е честно. Имаха уговорка да не се допитват до никого докато траеше партията.

Имаше нещо странно в шахматната дъска, а и наоколо не се виждаха играчите. Полковникът се приближи. Синьо-белите фигури с височината на малко дете му стигаха до бедрото. Сложи очилата си и ги разгледа — от тази страна всичко си беше наред. Погледна към червено-черните фигури на другия край и се запъти към тях.

Пионките бяха наскоро пребоядисвани и блестяха на слънцето. Заприличаха му на швейцарския караул във Ватикана. Имаше нещо не наред, но какво още не можеше да разбере? Явно и с очилата очите му не бяха като едно време. Май наистина ще трябва да ги смени с по-силни, суетата да върви по дяволите.

Пристъпи и започна да оглежда задната редица. Топът си беше на мястото, офицерът и конят изглеждаха нормални, беше ред на царицата — и точно тя го уби.

Царицата я нямаше. На мястото й, подпряна изправена, стоеше горната половина на женско тяло. Тя като че ли се усмихваше, но в следващия миг полковникът осъзна, че устните й бяха изрязани.

Прониза го остра болка. Той се олюля и падна на каменната настилка на дъската. Последната му мисъл преди инфарктът да го довърши бе, че майор Транино, пенсионерът, очевидно щеше да спечели за трети последователен път, макар и служебно, което бе жалко, защото полковникът почти бе стигнал до правилното решение.

Явно, че представите му за това как трябва да изглежда един Автономен младежки дом бяха силно повлияни от впечатленията му от Цюрих. Сградата там бе порутена и мръсна, стените бяха покрити с надписи и следи от скорошните вълнения, наоколо се търкаляха изпочупени стъкла и празни пълнители от сълзотворен газ, разхождаха се намръщени полицаи. Затова когато видя младежкия дом в Берн, Фицдуейн се разочарова.