Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Детектив Зиман реши, че най-добре ще е да изчака отвън, любувайки се на лалетата и броейки мухите. Помисли си, че няма да стори нищо лошо, ако седне на тревата, за да си почине. Легна и сложи ръце под главата си. Не беше лошо да си полицай през пролетта. Може и да не е съвсем честно да се каже, че заспа моментално, но дори и детектив Зиман щеше да си признае, че е задрямал.

Мечката се опитваше да държи портфейла си в ред, всяко нещо да си е на мястото, но незнайно защо никога не се получаваше. Банкноти, кредитни карти, бележки, квитанции, полицейски бюлетини, сметки, писма и разни други хартийки със съмнителен произход като че ли от само себе си се озоваваха в най-различни джобове, които от своя страна изсипваха съдържанието си в най-неподходящите моменти. Това го дразнеше. Притесняваше се, че в някой важен момент не ще успее да намери полицейската си карта, но поне до този момент тя се бе оказала по-послушна.

Мечката така и не бе намерил решение на този проблем, но с течение на годините бе разбрал, че може донякъде да удържа анархията посредством следния всекидневен или по-скоро седмичен ритуал — да си изпразва джобовете на бюрото и да сортира съдържанието.

Когато сред купчината намери снимката на мотоциклетиста, която Фицдуейн му бе дал да провери, той изруга на берндойч, а после и на реторомански за по-добър ефект. Посегна към телефона.

Отговорът дойде почти веднага. Мотоциклетът бе регистриран на името на някой си Феликс Крейн с адрес на местоживеене в Ленк. Обади се в оперативната и оттам му казаха, че опашката на Фицдуейн е съобщил преди осем минути, че ирландецът е в Младежкия дом.

Мечката реши, че няма да е зле да му съобщи лично новината като компенсация за разсеяността си. Погледна хаоса на бюрото си, изруга, изрови най-необходимото, за да преживее следващите няколко часа и напъха останалото в едно чекмедже.

Запъти се към Младежкия дом, който бе само на няколко минути път пеша, както и повечето неща в Берн.

Фицдуейн усети една ръка да го хваща за брадичката и в следващия миг главата му бе извита назад.

Ван дер Грийн го изгледа отгоре, после го пусна и каза:

— Не, не е този.

Даде някакви заповеди на холандски и Фицдуейн бе изправен на крака и умело претърсен. Калъфът за статива и сакът, в който носеше фотоапарата си, лежаха на пода, но никой не им обърна внимание.

С крайчеца на окото си виждаше Айво, застанал до него. Нещо му подсказваше, че Айво знае повече, отколкото казва. Но като сравни мършавото тяло на момчето с тримата яки типа, почти се възхити на куража му. Айво е знаел срещу какво се изправя и ако искаше, щеше да е офейкал отдавна. Вместо това сам се бе напъхал между шамарите, опитвайки се да оправи нещата.

Ван дер Грийн отстъпи няколко крачки назад и застана така, че да вижда Фицдуейн, докато другият холандец мина пред него и започна да претърсва джобовете му. В дясната си ръка холандецът държеше немски войскови нож, чието острие блестеше от многобройните си срещи с точилото, опрян в гърлото му или в стомаха.

Фицдуейн се стараеше да не мърда. От вътрешния джоб на якето холандецът извади портфейла му и го подаде на Ван дер Грийн, после отстъпи назад и зае позицията си до вратата, Фицдуейн го кръсти Ножа. Според него Ножът беше на около два метра зад него. Вече имаше възможност да направи нещо.

Ван дер Грийн отвори портфейла на Фицдуейн. Прибра банкнотите и кредитните карти, и разгледа внимателно служебната карта и другите му документи.

Кратката пауза позволи на Хюго да се ориентира в ситуацията. Правоъгълната стая, в която се намираха, бе просторна, но в нея имаше само една голяма дървена маса, две изтърбушени кресла идва обикновени стола. Стената бе гъсто изписана с лозунги, призиви, рисунки и други надписи. Стаята се осветяваше от един голям и два по-малки прозореца в единия край.

В двата ъгъла на стаята, разделени на две, стояха около десетина момчета и момичета, на възраст между шестнадесет и двадесет години, но между тях имаше и двама-трима по-големи. Всички от по-малката група, общо четирима, бяха жестоко бити. Единият от тях лежеше на пода, от главата му течеше кръв.

— Значи така — каза Ван дер Грийн и вдигна служебната карта на Фицдуейн, — ти си бил фотограф.

Като повечето холандци той говореше добре английски, но акцентът си личеше. Всяка сричка произнасяше ясно, но гласът му бе суров. Вторият от биячите на Ван дер Грийн беше на около пет метра, застанал до прозорците в другия край, откъдето държеше под око цялата стая. Когато мъжът се придвижи една-две крачки встрани, от кобур под мишницата му Фицдуейн видя да се подава дръжката на пистолет голям калибър. Явно се забавляваше от ситуацията. Беше по-нисък от ван дер Грийн и Ножа, но имаше физика на културист.