Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

На „Таубенщрасе“ дванайсет имаше една стабилна триетажна сграда, която напомняше за миналия век. Носеше белега на почтеност, на буржоазни идеали и достойнствата на бернското общество. Достолепието на сградата обаче се разваляше от десетината саморъчно написани плакати, призоваващи към свобода, анархия и хляб за всички. По ирония на съдбата около стотина метра по-нататък се намираше сивата многоетажна и модернистична сграда, в която се помещаваше федералната полиция.

Фицдуейн почти бе стигнал до сградата, когато оттам тичешком изскочиха момче и момиче. Лицето на момчето бе почервеняло и подпухнало, от носа му течеше кръв. Минаха покрай Фицдуейн и изтичаха в посока на парка от другата страна на улицата.

Предната врата зееше отворена, Фицдуейн извика, после почука. Никакъв отговор. Застана нащрек, но, воден от любопитството, се реши да влезе. В коридора беше мрачно и хладно. За момент спря докато очите му свикнат със слабата светлина.

Една ръка го сграбчи за рамото.

— Polizei? — попита напрегнато един глас.

Фицдуейн свали ръката от рамото си. Беше мръсна, точно толкова, колкото и собственика си. От него се носеше неприятна миризма.

— Не — отговори Фицдуейн.

— Англичанин ли си? — момчето бе дребно, със сплъстена коса, изглеждаше на около двайсет. Беше притеснено.

— Ирландец — отговори Фицдуейн, — търся някой си Клаус Миндер. Един приятел ми каза, че от време на време се навърта тук.

Младежът трепна. Отстъпи назад и го огледа внимателно. Очите му бяха зачервени, трепереше. Извади от джоба си една саморъчно направена цигара и се опита да я запали, но ръката му трепереше толкова силно, че не успя. Фицдуейн бавно пристъпи към него и задържа ръката докато момчето запали. То дръпна силно два-три пъти и сякаш малко се поотпусна. Погледна Фицдуейн.

— Първо трябва да ни помогнеш — каза то.

Фицдуейн се усмихна:

— Само ако е нещо законно и става бързо. Добре де, какъв е проблемът?

Момчето се наведе напред. Вонеше и видът му бе отблъскващ, но у него имаше нещо, което караше хората да го харесват.

— Горе има един тип, холандец — казва се Ван дер Грийн, — който създава неприятности. Понеже ти си външен, ако се качиш горе, той ще престане.

— Какво иска?

Момчето сви рамене и сведе глава.

— Преди време беше тук, после замина, но тогава разбрал, че му липсват някои неща. Върна се да ги търси. Казва, че някой от нас го е ограбил и заплашва всички, които са били тук през нощта, когато това е станало.

— Защо не отидеш в полицията?

Момчето поклати глава:

— Не искаме полицията да стъпва тук. Имаме си достатъчно неприятности с тях.

Димът от цигарата с марихуана се стелеше по коридора.

— Интересно, защо ли? — каза сухо Фицдуейн. Май щеше да е най-добре да си тръгне.

Момчето го дръпна за ръката.

— Хайде — каза то настоятелно, — после ще ти кажа всичко за Клаус.

Неохотно Фицдуейн го последва.

— Хей, как се казваш? — извика подире му той.

— Айво — отговори то.

Качиха се на втория етаж, момчето отвори една врата и застана отстрани. Отвътре се чуваха приглушени писъци, но все пак Фицдуейн влезе. Много неудачно решение. Зад него вратата се затръшна.

По миризмата разбираше, че Айво е близо до него.

— Холандецът се върна с двама негови приятели. Ония с кожените якета.

— Полезна информация — каза Фицдуейн — само дето е малко позакъсняла.

Още преди да осъзнае какво става, усети, че някой го хвана отзад през врата и почувства нещо остро да опира в гърба му. Някакъв тип с лош дъх просъска нещо в ухото му, но Фицдуейн не разбра и дума от казаното.

Здравеняк с кожено яке престана да удря едно момче, което друг тип държеше и се запъти към Фицдуейн.

Удари го силно в корема, Фицдуейн се свлече на колене. Прилоша му, но и започваше да се ядосва.

Детектив Курт Зиман от Бернската полиция, който определено не беше от любимците на шефа на Крипо, видно от чина му или по-скоро от липсата на такъв при условие, че бе вече на четиридесет и седем, се двоумеше дали да последва Фицдуейн в Младежкия дом, или не.

Инструкциите му бяха категорични: „Дръж го под око, следи къде ходи, предпазвай го от неприятности, но не го притеснявай.“, което според Зиман съдържаше взаимоизключващи се неща. Ако влезеше след него в Младежкия дом, можеше като нищо да се окаже, че го притеснява. От друга страна обаче, тъй като бернските полицаи още нямаха специално оборудване за виждане през стени, инструкцията „дръж го под око“ можеше единствено да се спази фигуративно. Ситуацията допълнително се усложняваше от факта, че полицаите от Берн имаха негласното споразумение да не се навъртат много-много около Младежкия дом. Детектив Зиман обаче не бе съгласен с това, даже напротив — той с удоволствие би строшил една-две непокорни глави.