Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Айво, който бе хвърлил стола през прозореца, за да привлече внимание, грабна другия стол и го метна по Ван дер Грийн. Не улучи. Напъха се под масата, където останалите вече бяха потърсили укритие. Ван дер Грийн стреля два пъти. Единият куршум се заби в стената, а другият проби масата и улучи едно седемнайсетгодишно момиче от Женева в бедрото. Вратата се отвори с трясък:

— Полиция! — изкрещя Мечката.

Ван дер Грийн стреля отново. Мечката изстреля четири куршума в тялото му като по учебник. От удара Ван дер Грийн залитна назад, олюля се, но все още се държеше на крака. Мечката стреля отново, този път подкрепен и от детектив Зиман.

Ван дер Грийн се блъсна в прозореца, преметна се и се приземи на острите шипове на оградата долу. Тялото се загърчи в предсмъртна агония и после замря.

С още горещ пистолет Мечката удари странично последния жив холандец. Той се строполи на земята със счупена челюст и застена. Мечката го претърколи и заби дулото на пистолета си във врата му.

— Не мърдай, копеле гадно!

Холандецът застина, само от време на време през тялото му преминаваше спазъм и той простенваше. Със свободната си ръка Мечката му сложи белезници.

Зиман издърпа масата настрани. Заплетената маса от тела и крайници, започна да се разплита. На лицата, обърнати към него, бе изписан ужас. Протегна ръка, за да помогне и осъзна, че все още държи пистолета си. Прибра го в кобура и започна да ги успокоява. Те не снемаха поглед от него и той се заоглежда. Целият бе в кръв. Поклати глава и се опита се да се усмихне, те като че ли малко се поотпуснаха. Изправиха се един по един, с изключение на раненото в бедрото момиче. Зиман се приближи до нея, измъкна колана си и започна да й пристяга крака. Щом кървенето спря, той включи радиото си и извика помощ. Надигна се и видя Мечката да го гледа. Мечката кимна с глава и се усмихна широко. Наведе се и го стисна за рамото.

— Добре, Курт, много добре.

Зиман не знаеше какво да каже. Извърна глава и погали раненото момиче по главата. След двадесет и пет години служба, той вече не чувстваше само задълженията на работата, почувства се удовлетворен, като истински полицай.

Мечката подаде ръка на Фицдуейн да се изправи и попита:

— За какво беше цялата дандания?

— Проклет да съм, ако знам — Фицдуейн се приближи до брадатия мъж, около когото се бяха насъбрали обитателите на дома. Под главата му някой бе сложил нагънато яке. Лицето му бе мъртвешки бледо.

Фицдуейн клекна до него:

— Ще се оправиш — каза той, — просто имаше малко стрелба.

Мъжът се усмихна едва-едва.

— За това ми плащат — каза той. Очите му се замъглиха. — Агенцията очаква от мен точно това.

— ЦРУ?

— Не, не големите клечки. ДЕА-7 — мъжът се присви от болка.

— Всеки момент ще дойде помощ — каза Фицдуейн. Погледна към раната на мъжа. Куршумът явно бе улучил костта и бе рикоширал. Целият му корем бе разпран. Мъжът инстинктивно бе притиснал ръце на раната в опит да задържи червата си. Фицдуейн искаше да му подържи ръката и да го утеши някак, но знаеше, че само ще усили болката.

Мъжът затвори очи и пак ги отвори. Погледът му блуждаеше.

— От сега чувам данданията — прошепна той.

Чу се слаб хъркащ звук и Фицдуейн се върна назад в спомените си от Виетнам, когато отново безпомощно бе гледал как умира човек, чувайки бръмченето на медицинския хеликоптер, който идваше твърде късно. Осъзна, че звукът идваше от истински хеликоптер, кръжащ около сградата.

Мечката погледна американеца.

— Мъртъв е — каза той. Сложи ръка на рамото на Фицдуейн, но не каза нищо. Фицдуейн гледаше мъртвеца — ръцете му бяха скръстени отпред сякаш очакваше зелената медицинска торба. Затвори очите му и се изправи.

Отвън се чу бумтящ глас:

— Хей, вие вътре, тук е полицията. Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

— Тъпаци — каза Мечката. — Тия са от федералната полиция от съседната сграда. Явно вече са си изпили кафето.

Съдия-следовател Чарли фон Бек, с широка кафява кадифена вратовръзка, която допълваше кремавата му риза и костюма му от рипсено кадифе, говореше. Шефът на Крипо го гледаше и си мислеше, че фон Бек прилича на артист от пътуваща група от деветнайсети век. Косата му бе дълга и закриваше едното му око. Баща му бе влиятелен професор по право в университета в Берн, беше богат, имаше връзки навсякъде и езикът му бе остър като бръснач. С една дума, Чарли фон Бек притежаваше всичко, за което човек можеше да го мрази. Полицаят се дразнеше, че го харесва.