Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Така че можеха да се управляват като самолетни крила — можеха да завиват, да спират, да намаляват скоростта с помощта на опашката чрез водещите въжета. Но дори и при тази висока маневреност приземяването на точно определено място бе трудно. Прогнозите за времето предвиждаха слаб вятър по това време на годината, но духаше доста силно и с много усилия и не малко късмет групата успя да се приземи в близост до целта, на едно пусто място. С помощта на екипировката си за нощно виждане рейнджърите стигнаха до училището „Дрейкър“. Направиха две укрития и до сутринта поставиха под наблюдение двата входа на училището.

В продължение на пет денонощия не се случи нищо необикновено, но на шестата вечер почти изчерпаното им търпение бе възнаградено, филмът бе заснет с увеличителен обектив и усилвател на изображението. Валеше силен дъжд и картината не беше много ясна, но при стеклите се обстоятелства нямаше друг начин. Независимо от това, заснетият материал бе шокиращ.

Малко след полунощ, когато всички си мислеха, че отново им предстои дълга и безплодна нощ, от страничния вход на училището излезе някаква фигура. Отначало се виждаше само един замъглен силует, защото камерата бе фокусирана точно на входа на училището. Силуетът стигна до прикритието на храстите и клекна, сливайки се с околността. Един от недостатъците на усилвателя на изображението бе неспособността му да предава цветове — картината излизаше в сиво-зелени образи.

Операторът започна да приближава образа, но се върна към входа на училището, защото в този момент от там излязоха още двама души, които притичаха ниско наведени и се скриха в храстите. След около половин минута на вратата се появиха още две фигури. Минаха още няколко минути. Камерата се опита да хване фигурите в близък план, но храстите пречеха и само тук-таме през пролуките на листака се виждаха сенки.

Килмара си представяше как са се чувствали рейнджърите в укритието. В земята са били издълбани дупки, но така, че да се сливат с естествения релеф. Използвали са всички възможности, които теренът им е предоставял — гънка на релефа да замаскира входа или надвиснала скала да осигури защита отгоре. Горните слоеве на пръстта са били внимателно вдигнати, а изкопаните дупки, покрити с подсилена тел, върху която са били върнати най-горните парчета пръст. Човек можеше да мине върху подобно укритие без дори да се усъмни, че нещо не е наред.

Наблюдението се осъществяваше посредством малък обектив, свързан към кабел с оптически влакна, а образът се приемаше от джобен телемонитор — технология, заимствана от микрохирургията.

Първият силует се показа иззад храстите и пое в посока към гората. Останалите го последваха един по един на интервал от трийсетина секунди. Образът отново се замъгли за няколко секунди и после на екрана се появи ясна картина в близък план. Въздействието й беше същото, независимо от това, че го гледаха втори път. Лицето на екрана не беше човешко. Виждаше се тялото на човек и глава на чудовищно, невиждано животно: козина и сплъстена коса, къси и извита рога, издадена озъбена зурла — като видение от кошмар.

Камерата показа всяка от фигурите — всички носеха различни маски. Потънаха в гората.

— Две самоубийства чрез обесване и загинал при нещастен случай директор, а сега и това — каза Гюнтер.

— Е, поне можем да се досетим какво се е случило с козата на Фицдуейн — каза Килмара, — но обличането на маскировъчни костюми не е престъпление.

— Значи според теб всичко е наред?

— Ако има летящи крави…

Лагерът беше на повече от двеста километра на юг от Триполи и бе разположен около малък оазис, чийто палми почти се губеха сред гората от едноетажни бараки, бетонни блокове, стрелбища, полигони и учебни площадки. Той бе обграден от четириметрова ограда от бодлива тел. По най-външния ред течеше ток, а на всеки двеста метра имаше наблюдателници с четиринадесет и половина милиметрови картечници „KPV-Владимиров“. Подстъпите се охраняваха от ракетни батареи, подсилени с четирицевови противовъздушни оръдия „ZSU-4“, насочващи се с радар.

Учебният лагер побираше до хиляда борци за свобода, а откакто бе построен, през неговите врати бяха минали много пъти по толкова — като се почне от членовете на Полизарио, или ПЛО и се стигне до хилядите други терористични групи, финансирани от полковник Муамар Кадафи.

С понамален състав, вследствие разхода на хора при ученията с бойни амуниции, оцелелите излизаха от лагера владеещи до съвършенство тактиката на партизанската война и терористичните похвати, включително и умението как да правят бомби за коли и за пощенски пликове, как да вкарват тайно огнестрелно оръжие на самолет, как да се възползват максимално от шума в пресата от поредната терористична акция, как да измъчват и екзекутират заложници. Инструкторите бяха професионалисти с немалък личен опит и нямаха сърца. Живееха отделно от обучаваните в жилища с климатична инсталация извън лагера. Разговорите, които се водеха около олимпийския им басейн сред звън на чаши, смях и плясък на вода, бяха предимно на немски, руски и испански.