Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фицдуейн се вцепени от шока и болката. Усещаше перилата в гърба си, отдолу безмълвно течеше реката. Калъфът на статива с новата му пушка се бе изхлузил от рамото му и бе паднал на една страна, току в краката му. Знаеше, че нямаше да има време да я достигне, преди отново нападателят да се нахвърли отгоре му. Очите му не изпускаха острието. С дясната си ръка заопипва гърдите си, за да разбере доколко е ранен. Нямаше кръв. Бе изненадан, че още може да се държи на краката си.

Острието в ръката на нападателя за миг замря и връхлетя отгоре му като стоманена дъга, насочвана ловко право в целта. Адреналинът му рязко скочи и със светкавична бързина той отскочи встрани, парирайки ножа с лявата си ръка. Усети парене и топлината на кръвта. Дясната му ръка се впи в гърлото на нападателя. Чу се хъркащ звук и нападателят се свлече на земята. Опита се да се освободи от хватката като държеше ножа насочен към Фицдуейн, за да се предпази.

Фицдуейн забеляза, че момичето тръгна към тях и разбра, че му остават няколко секунди. Отпусна се назад върху перилата, сякаш последното усилие го беше изтощило. Мъжът се нахвърли отгоре му, освирепял от ярост. Фицдуейн се завъртя на пети и използвайки инерцията му, го преметна през перилата. Чу се ужасен писък и тъп удар.

Момичето бе с нож в ръка. Фицдуейн се хвърли към калъфа, претърколи се и се изправи с пушката. Рязко сложи пълнителя. От ръката му капеше кръв, чувстваше се зле. Момичето го гледаше с насочен към него нож. Започна бавно да се изтегля назад, после се обърна и се втурна да бяга. Изчезна в тъмнината, но звукът от кънките й още се чуваше. После настъпи тишина.

Фицдуейн се надвеси през перилата. Не се виждаше нищо. Ребрата го боляха. Изправи се и започна да оглежда гърдите си. Острието не беше проникнало — миниатюрното касетофонче бе поело удара и бе раздробено. От ръката му още капеше кръв.

Мечката сънуваше и беше щастлив. Двамата с Тили бяха отишли до малкия замък в Шпиц да вземат вино. Там бяха и тези, които казваха, че виното от Шпиц е твърде сухо, защото го правят от стърготини, но Мечката не им вярваше. Винаги с удоволствие предприемаха тази малка екскурзия, харесваше им пейзажът на Тунерзее, обичаха да хапват в крайезерния ресторант и после слизаха в избата, чинно се нареждаха на опашка и гледаха как се пълнят собствените им бутилки. Мечката се чудеше защо в избата се чува толкова силно телефонът. Никой не обръщаше внимание. Той погледна Тили, тя му се усмихна и изчезна. Мечката се почувства като изгубено дете.

Вдигна слушалката.

— Сержант Рауфман — каза един възбуден глас.

— Да — изръмжа Мечката, — часът е два след полунощ, ако не сте забелязали.

— Съжалявам за безпокойството, сержант Рауфман, но е важно — каза гласът. — Аз съм нощният управител на хотел „Белвю“.

— Радвам се за вас — каза Мечката, — но лично аз обичам да спя нощно време, някои от нас го правят.

— Нека да ви обясня, при мен дойде един мъж, едната му ръка кърви и носи пушка. Какво трябва да направим?

— Нямам понятие. Сложете една кофа под ръката му. Извикайте полицията. Откъде по дяволите да знам!

— Мъжът казва, че ви познава…

— Чакайте малко — каза Мечката, — кой е той?

— Твърди, че се казва нещо като Фицдъра-бъра, не можах да разбера добре, но не ми се ще да го питам пак. Изглежда някак — гласът направи пауза — опасен.

— Как се казвате?

— Ролф — отговори гласът. — Ролфи Мюлер.

— Слушай, Ролфи. След десет минути съм при вас. Превържете ръката му, дайте му всичко, каквото поиска и не се опитвайте да говорите с него, capisce 23 23 ясно ли е? (итал.). — Б.пр. ?

— Тъй вярно, сержант — каза Ролфи, — не е ли вълнуващо?

Мечката не отговори. Вече намъкваше панталоните си върху пижамата. Новината сякаш не го изненада.

Час по-късно, тъкмо когато Мечката изпращаше лекаря, телефонът в апартамента на Фицдуейн иззвъня. Затвори, заключи вратата, постави тежкото резе, отиде в кабинета и вдигна слушалката, Фицдуейн лежеше на леглото в спалнята и преживяваше станалото…

Мечката влезе в стаята. Застана с ръце в джобовете и впери очи във Фицдуейн. Изпод якето му се виждаше яката на пижамата. Наболата му четина му придаваше още по-мърляв вид.

— Лекарят смята, че ще оживееш — каза Мечката. — Раната на ръката ти не е дълбока, макар че имаше доста кръв. Гърдите ти са добре натъртени и май ще имаш нужда от нов касетофон.

— Започвам да се унасям — каза Фицдуейн. — Лекарството явно действа.