Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

И понеже жертвите са смъртно уплашени, почти няма изтичане на информация. Да вземем все пак дейността на НРА — Народната революционна армия на Аржентина. От отвличането на един от директорите на „Фиат“ прибраха един милион долара; два милиона взеха, за да освободят Чарлс Локуд, англичанин, който работел за Акроу Стийл; още три милиона за Джон Р. Томпсън, президент на местния филиал на „Файърстоун Тайърс“; платиха им над четиринадесет милиона за Виктор Самюелсън, директор на „Ексон“. Чуй и това — през 1975 една друга аржентинска терористична група — „Монтонеро“ получила шестдесет милиона в брой, плюс храна и дрехи за още един милион в замяна на двамата сина на Джордж Борн, председател на финансовата групировка „Джордж и Борн“.

— Шейсет милиона долара! — възкликна Фицдуейн.

— Ни повече, ни по-малко — каза Мечката. — Трудно е за вярване. И при това говоря само за случаите, за които знаем. Бог знае колко стотици милиони годишно плащат тайно фирми и богаташи — като откуп или за да се спасят от отвличане, тоест като вид защита.

Тероризмът си е чиста проба бизнес. Отвличанията, бомбените атентати и убийствата, за които се съобщава в пресата, поддържат страха и напрежението. Това, ако щеш, формира и бюджета на терористите и отваря път за по-сериозната работа — извличането на суми зад кулисите. Нещо като върха на айсберга — това, което не се вижда, е десетократно повече. Тероризмът е една десета широко разпространявани съобщения и девет десети изнудване и насилие, с печалба, от която „Уол Стрийт“ би се засрамил.

— Знаеш ли — каза Фицдуейн, — от статистиката за терористичните акции в Ирландия става ясно, че тук, в Швейцария, проблемът с тероризма не стои поне по отношение на насилието. През последното десетилетие е имало само няколко инцидента и то без особено значение. За същото време в Северна Ирландия са убити над две хиляди човека, десетки хиляди са били ранени, а материалните щети възлизат на стотици милиони.

— Това не е тероризъм както го разбираме тук — каза Мечката, — това е война.

Градът спеше. Кафенетата и ресторантите бяха затворени. Прозорците тъмнееха. По улиците нямаше хора, само от време на време някоя кола нарушаваше спокойната нощ.

Фицдуейн се облегна на перилата на моста „Кирхенфелд“ и запали последната си пура. Трябваше да запише някои нови неща, които бе научил тази вечер, но от няколкочасовото пиене с Мечката се чувстваше приятно уморен и миниатюрното касетофонче така си и остана в джоба му.

Нощният въздух носеше приятна прохлада. Отдолу реката проблясваше само на фаровете на минаващите коли.

Вдясно се виждаше внушителната грамада на хотел „Белвю“, който се славеше с това, че през деня предлагаше красив изглед към планината. Мечката му бе казал, че през Втората световна война в хотел „Белвю“ се е помещавало немското разузнаване в неутрална Швейцария, а Съюзниците са били настанени в по-малко пищния „Швайцерхоф“, на няколко преки оттук.

В някои от стаите все още светеше. Докато стоеше на моста, прозорците един по един потъмняха. Мостът „Кирхенфелд“ го привличаше, макар и сам да не можеше да си обясни защо. Не беше нито най-високият, нито най-старият мост в Берн. Нямаше историческата, слава на „Толдън Гешп“ в Сан Франциско или лондонския „Тауър Бридж“ и все пак имаше нещо в него, а и беше място, където човек спокойно можеше да помисли.

Мечката му бе предложил да го закара, но Фицдуейн отказа, защото му се щеше да повърви на въздух. Наслаждаваше се на спокойствието на спящия град, на усещането за простор от пустите улици, усещането за свобода на духа. Пурата скоро щеше да свърши. Предаде останките й на водата. Отдели се от перилата и се запъти към апартамента. Зад себе си чу смях и познат съскащ звук. Обърна се — една двойка на ролкови кънки караше в пълен синхрон в неговата посока. Движеха се бързо, шаловете им се вееха отзад, а свободните дрехи скриваха движенията на телата им. Минавайки под една улична лампа, те се спогледаха и пак се чу смях. Фицдуейн отстъпи, за да им направи път. За миг се сети за Етен и се почувства самотен.

Силата на удара в гръдния кош на Фицдуейн, увеличена и от скоростта на кънкьора, накара ножа да изхвръкне. Той се търколи на няколко метра встрани и острието му проблесна на светлината на уличната лампа. Нападателят направи елегантен завой с кънките и се насочи към ножа. Взе го и започна да го прехвърля от ръка в ръка. Жената стоеше на известно разстояние и гледаше, това бе негова задача, тя не трябваше да се меси, а и смъртоносният удар бе нанесен.