Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Открили са го — каза Мечката — или поне смятаме, че е той. Много малко му е трябвало, за да падне в реката. Тялото е на млад мъж и отговаря на описанието ти — намерили са го на ръба на спортната площадка под моста.

— Мъртъв?

— Сто процента. И точно това ще породи усложнения.

— Но това стана при самозащита — запротестира Фицдуейн. — Той толкова искаше един от нас да скочи от моста и за малко това щях да съм аз.

Мечката въздъхна.

— Не е там работата. Убит е човек. Няма свидетели. И ще има разследване. Пак писане, показания, разпити и тъй нататък.

Гласът на Фицдуейн бе сънен:

— По-добре да съм следствен, отколкото мъртъв.

— Да, но не ти трябва да правиш всичко това — беше сърдитият отговор. — Между другото, отвън има униформен полицай, така че на практика си арестуван.

Отговор не последва. Очите на Фицдуейн бяха затворени, дишането му равномерно — спеше. Горната част на тялото му бе отвита, превързаната му ръка — опъната. По тялото му личаха следите от удара. Мечката се пресегна и го зави. Загаси лампата и излезе от стаята.

В кухнята униформеният полицай правеше кафе. Подаде на Мечката една чаша, щедро полята с коняк от запасите на фон Графенлауб. Трябваше малко да поспи, защото иначе нямаше да издържи дълго, мислеше си той.

Униформеният полицай се люлееше на стола си. Работеше отдавна в полицията и преди Мечката да стане детектив, дежуреха с една и съща патрулна кола.

— За какво е цялата работа, Хайни?

Мечката се прозя. Навън се зазоряваше. В апартамента беше топло, но той потръпна. Беше смъртно уморен.

— Май трябва да сложим опашка на нашия ирландец.

Полицаят учудено вдигна вежда:

— Това не ми говори нищо.

— Самият аз не знам кой знае колко.

— А бе защо вие детективите сте винаги толкова потайни?

Мечката се усмихна:

— Нали това ни е работата — да се занимаваме с хорските тайни. Иначе няма да има нужда от нас.

Телефонът иззвъня отново. В кухнята имаше дериват. Полицаят вдигна слушалката и я подаде на Мечката.

— За теб е. Дежурният от управлението иска да говори с теб.

Мечката взе слушалката, изслуша това, което му казаха, после зададе няколко въпроса, усмихна се и затвори.

— Късметлия.

— Ще обясниш ли за какво става дума?

— Имало е свидетел на случката — започна Мечката. — Явно един от гостите на хотела — дипломат на посещение в страната — е видял как е станало всичко от прозореца на стаята си. Казва, че е забелязал как са нападнали Фицдуейн и се опитал да съобщи за това, но не могъл да се разбере с дежурния и затова извикал преводач от посолството и дал показания. Потвърдил е това, което каза ирландецът.

— Мислех, че дипломатите знаят чужди езици.

Мечката се засмя.

— Ако питаш мен, той се е забавил не заради преводача, а защото в стаята му е имало жена. Поне се носи такъв слух в хотела.

— Нечия съпруга? — попита полицаят.

— Не — каза Мечката, — проблемът не е в жената, била е една от местните проститутки.

— Тогава?

— Дипломатът е от Ватикана — каза Мечката, — полски свещеник.

Полицаят се ухили. Столът му беше силно наклонен назад.

— Ей, понякога си харесвам работата.

— Ще паднеш — предупреди го Мечката, но вече беше твърде късно.

Килмара още веднъж прочете телекса от Берн. Погледна навън — сиво небе, проливен дъжд, влажно и студено.

— Мразя месец март — каза той, — а сега започвам да намразвам и април. Къде са слънчевите дни, синьото небе и цветята, които имаше, когато бях млад. Какво съм му направил на април, че се държи така противно?

— Не го приемай като лична обида — каза Гюнтер, — от възрастта е. Колкото повече остаряваш, толкова по-лошо ти се вижда времето. Старите кокали искат слънце и топлина.

— Намерили къде да го искат.

Видеото щракна, лентата бе пренавита.

— Ще го видим ли пак? — попита Гюнтер.

Килмара кимна и погледна към големия висококонтрастен екран. Филмът бе заснет от четирима рейнджъри, на които казаха да гледат на задачата като на упражнение.

Бяха се спуснали с парашути през нощта. Екипирани с кислородни маски и миниатюрни цилиндърчета, прикрепени към костюмите им, бяха скочили от един военен транспортьор на височина седем хиляди метра. Имаха черни управляеми, четириъгълни парашути, но по-голямата част от разстоянието падаха свободно, достигайки скорост от двеста и петдесет километра в час. Носеха черни гумени очила и се ориентираха като сравняваха терена с картите, които бяха изучавали, и видеофилма, направен от самолет предната нощ. Електронни високомери, прикрепени към резервните им парашути, отчитаха спадането на височината. Когато дисплеят отчете триста метра височина, рейнджърите дръпнаха пръстените и парашутите им се отвориха от скоростта.