Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Целувам те:

Остави писмото на масата. Чувстваше се зле. Седя така, без да помръдне и мислеше за обърканото младо момиче. Посегна към телефона да й се обади, но ръката му увисна във въздуха. Ако наистина се нуждаеше от време, добре, щеше да й го даде.

Телефонът иззвъня. Беше секретарката на Беат фон Графенлауб. Би ли могъл господин Фицдуейн утре да обядва с господин Графенлауб в ресторанта на театъра точно в дванадесет и трийсет? Тя повтори „точно“.

— Да, ще бъда там — каза Фицдуейн, — кой плаща?

Госпожа Хюнцикер издаде такива звуци сякаш се задушаваше. Фицдуейн се надяваше, че нищо й няма. Нещата и без това достатъчно се бяха объркали.

Когато двамата детективи се появиха, Айво още спеше. Държаха се любезно. Не нахълтаха и не го измъкнаха от спалния чувал. Почукаха леко на задната врата и го изчакаха отвън в колата си.

По обективни причини Айво не бе закусил. Донесоха му кафе и две кифли и докато той хапваше, те си говореха тихо. Когато той приключи, вкараха го в колата и потеглиха по „Лаупенщрасе“. След по-малко от километър завиха надясно по „Бюлщрасе“. Пред тях се простираше част от територията на Бернския университет и като осъзна къде отиват, сърцето му се сви. Влязоха през входа за спешни случаи на университетската болница и вратата зад тях се затвори.

Ако разполага с достатъчно време, всеки собственик на погребално бюро би докарал и най-ужасния труп да изглежда приемливо. В този случай времето не бе достигнало. Патолозите от Gerichtmedizinisches Institut Bern 20 20 Институт по съдебна медицина (нем.). — Б.пр. — част от университета — бяха наблегнали на главната задача — да открият причината за смъртта. След щателната аутопсия трупът бе зашит надве-натри, а и нищо не можеше да оправи извадените очи и отрязаните уши. За късмет на Айво му показаха само главата. Тялото бе покрито с бял чаршаф.

— Познавате ли го? — попита един от детективите.

Отговор не последва. Айво плачеше. Зададоха му въпроса отново.

Единият детектив покри главата на трупа, прегърна Айво през раменете и го изведе в коридора. Заведе го в една стая и го сложи да седне. Вторият детектив дойде и затвори вратата след себе си. Айво седеше на стола, но не бе в състояние да говори. Бе изпаднал в шок. Наближаваше обяд, когато той най-сетне успя да потвърди самоличността на трупа, подписа някакви документи и го върнаха в Младежкия дом. Наблюдаваха го докато той бавно вървеше покрусен надолу към Дома.

— Ако това момче се преструва, аз ще стана пак униформен — каза единият. С радост си спомняше времето, когато беше униформен полицай, поне си знаеше смените.

— Не е замесен, но е бил близък с Миндер — каза Мечката. — Сега е разтърсен от видяното, но когато се оправи, ще започне да търси. Може пък да попадне на нещо интересно.

— Е, Хайни, благодаря ти за помощта. Можеш отново да се върнеш към спокойния живот. Знаех, че познаваш Айво, пък и доколкото те познавам, никога не би се отказал от малка екскурзия до моргата.

— Раздаваш го шегобиец, а?

Обядваха заедно в „Мьовенпик“. Не беше от заведенията, които Мечката обичаше, но обслужването беше бързо, а и следобед възнамеряваше да си поговори с един приятел от Интерпол.

По време на обяда разбра, че разследването на смъртта на Клаус Миндер е в задънена улица. Това не го учуди, но и не беше недоволен. Помисли си, че по-късно няма да е зле да види докъде е стигнал ирландецът. Ама и той беше една потайна птица. Щял да гледа езера, как ли пък не! — Мечката все още не беше толкова престарял, че да не може да омае с приказки някоя служителка на „HERZ“, а и не се искаше много ум, за да се досети защо ирландецът бе тръгнал точно за Хайлигеншвенди.

Ресторантът на театъра бе едно от най-скъпите заведения на Берн. Фицдуейн пристигна пет минути преди уреченото време, фон Графенлауб бе вече на масата.

Имаше нещо контешко у адвоката. Не толкова заради ярките допълнения, а по-скоро заради малката роза в петлицата и комбинацията от розова риза, бледосив костюм и черна плетена вратовръзка (пасване на цветовете или траур?). Не, това не беше същият човек от предишната им среща, този тук, който с вещина топеше аспержите в специалитета на заведението, сос „Холандез“, бе изпълнен с енергия. Беше уверен в себе си и знаеше защо е тук. Направо излъчваше — Фицдуейн се затрудни да намери точната дума — авторитет. Сега приличаше повече на човека, когото Хюго бе очаквал да види — патриот, преуспяващ професионалист, човек с власт, влияние, и пари.