Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фицдуейн се сети, че Швейцария имаше двадесет и шест кантона и полукантона и макар да не знаеше разликата между кантон и полукантон, реши, че е по-добре да не пресилва нещата и да си вземе нещо по-безобидно.

— Но ако толкова желаете да си купите оръжие — продължи собственикът, — ще уредим нещо, зависи какво искате. Има някои ограничения за автоматичното оръжие и пистолетите. За другото няма проблеми.

— Дори и без разрешително?

— Разрешително се иска само когато става дума за пистолети и автомати — отговори мъжът. Завъртя „Колта“ около пръста си и го сложи обратно на витрината. Избра един малък „Смит и Уесън“ тридесет и втори калибър, погледна към Фицдуейн и го остави обратно. Май ирландецът не беше за тридесет и втори калибър. Фицдуейн неохотно се отказа от идеята да си купи автомат и да се разхожда с него из Берн на ролкови кънки. Погледна към статива на фотоапарата си, който бе оставил на щанда докато говореше с продавача и изведнъж му хрумна идея.

Посочи една сгъваема ловна пушка „Ремингтон“ с къса цев, на която с големи букви ясно пишеше: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЗАКОНА“.

— Няма проблеми — каза собственикът, подавайки му пушката.

Беше сгъваема пушка с ръкохватка на пистолет. На времето в Конго бе използвал такава при специалните операции. С необходимите амуниции на разстояние до четиридесет метра, но за предпочитане на половина от разстоянието, тя се превръщаше в безотказна машина за убиване с жесток потенциал. Със свален метален приклад пушката се побираше в калъфа за статива на фотоапарата, като оставяше и място да се сложат и резервни амуниции в кожения джоб, където Фицдуейн обикновена държеше жилото за дистанционно управление на апарата.

Мъжът постави и кутия с ловни патрони. Във всеки един от тях имаше по дванадесет оловни сачми, всяка от които можеше да бъде смъртоносна при близка стрелба. Явно си мислеше, че Фицдуейн нямаше да стреля по патици. Като размисли, мъжът прибави и пълнител.

— Може и с кредитна карта.

Фицдуейн се усмихна и плати в брой. Сметката беше деветстотин и осемнадесет швейцарски франка.

Излезе от магазина и тръгна да търси фотоателие, защото трябваше бързо да се промие един филм и да се увеличат няколко снимки. Имаше късмет, на следващата сутрин щяха да са готови.

Малко встрани от „Беренплац“ имаше едно кафене на име „Хай Нуун“, съвсем близо до Затворническата кула. Като че ли това място най̀ подхождаше за човек, който току-що си е купил оръжие. След това Фицдуейн се върна пеша до хотела. Макар че не можеше да бъде съвсем сигурен, смяташе, че вече не го следят. По улиците имаше много хора, излезли за покупки, сред които човек лесно можеше да се изплъзне от преследвача си. Като наближи „Хоспиц“ хората понамаляха и той забеляза някакъв тип с ролкови кънки, който се отдели от една колона и тръгна след него. Смени посоката и влезе в малък бар на име „Рлекин“. Зачуди се какво ли е станало с „А“-то.

Отвън типът с кънките се повъртя и накрая отегчен се опря на една стена, без да отделя поглед от вратата на кафенето. Когато Фицдуейн си тръгна, навън нямаше никой. „Ама че странна работа“, помисли си Фицдуейн.

В стаята си в хотела Фицдуейн зареди пушката. С монтиран удължител магазинът побираше седем патрона. Провери предпазителя и върна пушката в калъфа й.

Почти бе забравил за малкото пакетче, което Врени бе тикнала в ръцете му. Взе ножици от рецепцията и внимателно го отвори. Вътре имаше стъклен буркан с джинджифилови сладки. Отвори капака — миризмата, която се разнесе, го върна към старата къща на хълма и момичето с набрашнени бузи. Отхапа една курабийка — беше хрупкава и миришеше на масло и подправки. Бурканът бе увит с плик, писмото бе кратко, с решителен закръглен почерк. Беше написано на лист от тефтер.

„Скъпи ми ирландецо…

Пиша това, докато ти спиш в съседната стая. Отново запалих огъня и е топло. Чувствам се в безопасност, защото ти си тук. Много бих искала да останеш с мен в Хайлигеншвенди, но знам, че е невъзможно.

Моля те, не ми се обаждай повече или поне изчакай малко. Трябва ми време да помисля, за да реша какво трябва да правя оттук нататък. Знам, че като се събудиш, ще искаш да ме питаш за още неща, но няма да мога да говоря с теб повече.

Ако останеш в Берн за по-дълго, макар че не е за препоръчване, можеш да се свържеш с един наш приятел, мой и на Руди. Казва се Клаус Миндер. Той е от Цюрих и няма постоянен адрес в Берн, живее по приятели. Последно чух, че бил в Младежкия дом на Таубенщрасе дванадесет. Въобще не трябваше да говоря с теб, но съм много самотна, Руди ми липсва.