Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Искаш да кажеш, че Руди не беше пряко замесен с тях?

— Бил е по-скоро нещо като последовател, който е премахнат.

Врени се усмихна.

— Не е съвсем точно, но в общи линии е вярно.

— А каква е твоята роля? — попита Фицдуейн.

Тя го погледна, после наведе глава и се загледа в пода с ръце, обвити около коленете.

— Предпочитам да съм Aussteiger, не искам на никого да причинявам болка — отговори тихо тя.

— А какво е Aussteiger? — попита Фицдуейн.

— Това, което на английски наричате отпаднал от класация.

Тя се прозя. Гласът й стана дрезгав от цигарите и от това, че й се доспа. Имаше още много неща, за които искаше да я пита, но те можеха да почакат. Съмняваше се, че на сутринта ще бъде така разговорлива, повечето хора сутрин бяха сдържани.

Чувстваше, че това, което чу, е вярно, но сякаш не беше цялата истина. Имаше и нещо друго, нещо, за което Врени вероятно не знаеше или знаеше твърде малко, Фицдуейн се прозя. Беше все още на етапа на предчувствията и догадките.

— Спи ми се — каза тя, — можем да продължим утре.

Тя стана от мястото си и коленичи пред него. Блузата й беше разкопчана и гърдите й се виждаха. Приближи лицето си до неговото. Усещаше дъха й и топлината на тялото й. Тя обви ръка около врата му и го погали. Целуна го, но той се дръпна. Ръката й се спусна до издутината на панталоните му и после се отдалечи.

— Ирландецо — прошепна тя като че ли по-скоро на себе си, — знаеш, че ще те убият, нали? — и изчезна през отвора на тавана. Фицдуейн се чувстваше толкова уморен, че не бе сигурен дали е чул добре последните й думи.

Събуди го лек шум. Стаята беше празна, газта свършваше и лампата хвърляше последни искри. Отначало видя само краката й, после и тъмния триъгълник, когато тя се спусна от нейната стая върху топлата каменна скамейка. Златната гривна на лявата й ръка проблесна от гаснещия пламък. После голото й тяло потъна в тъмнина. Чуваше приближаващите го стъпки. Тя тихо хлипаше. Почувства с ръката си мокрото й от плач лице. Мълчаливо я придърпа до себе си в леглото и я целуна нежно, както се целува дете. Държа я дълго в прегръдките си докато тя най-после заспа. Сълзите й мокреха страните му.

Първите, утринни лъчи, които се промъкваха през спуснатите завеси го завариха все още буден и замислен. Врени спеше до него, дишаше спокойно и дълбоко. Внимателно разкопча гривната й и я повдигна съвсем малко, колкото да види какво има под нея. На слабата светлина не можеше да различи много, но и това, което видя, му бе достатъчно. Нямаше татуировка. Врени се размърда, но не се събуди.

На закуска тя бе мълчалива и унила. Докато му правеше и поднасяше кафето дори не вдигна очи към него. За да наруши мълчанието, Фицдуейн я попита кой доставя млякото във фермата. Млякото наистина бе съвсем прясно и вдигаше пара.

Тя го погледна и леко се засмя.

— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.

— Значи не си съвсем сама?

— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.

— Значи все пак си самотна тук.

— Да — каза тя, — съвсем самотна.

Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.

Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.

— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.

Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:

— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!

Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.