Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

В стаята имаше два прозореца. През единия се виждаше езерото Тун, което на дневна светлина бе яркосиньо. Вторият прозорец беше на другата стена и гледаше към малък обор на около петдесет метра от къщата.

У Врени имаше нещо необичайно, нещо, което още не можеше да разбере. На пръв поглед тя беше спокойна, уверена в себе си и даже толкова самоуверена, че човек лесно забравяше, че е само на двадесет. От цялото й същество струеше някаква вещина, нещо, което често бе срещал у младите на бойното поле, където, за да оцелееш, първо трябваше да достигнеш зрелост. Беше по-скоро липсата на илюзии и изгубена невинност, отколкото способността да оценява нещата, което идваше с пълната зрялост. Това най-вече личеше по очите й.

В контраст с увереността и независимостта й обаче, у нея се долавяше и нещо друго. Фицдуейн можеше да усети едно стаено чувство на страх, тъга, самотност, една необходимост от някого, с когото да споделя мислите си, който да я разбира и помага. Изглеждаше така, като че ли искаше да каже нещо, но се страхуваше да го направи.

Заедно с кафето тя му даде и една малка чаша, която напълни с почти безцветна течност. В бутилката плаваше някакъв плод, който той не можа да разпознае. Внимателно я опита, но вкусът й бе превъзходен. Беше домашно приготвена алкохолна напитка, направена от плодовете, растящи във фермата.

— Имаме си казан в селото — каза тя. — Можем да правим по пет литра на човек за година, без да плащаме такса, както и по един литър за всяка крава. Използвало се е като лекарство за крави. Сега кравите рядко виждат своя дял.

— А какво мисли господин Щайнер по въпроса? — попита Фицдуейн.

Тя отметна глава назад и отново се засмя. За момент стаената тъга изчезна. Пред него стоеше младо, красиво и безгрижно момиче, на което тепърва животът предстоеше.

Навън притъмня и отново стана студено. Помогна й да донесе дърва от навеса пред къщата и потрепери от вечерния хлад. Тя го разведе из къщата. Изкачиха се през кръглия отвор до голямата спалня. Там нямаше мебели, ако не се брои ниското грубо двойно легло, покрито с овча кожа и един стар гардероб с дърворезба. На две дървени окачалки на стената висеше пушка. Врени проследи погледа му.

— На Петер е — каза тя.

Фицдуейн кимна.

— Тази ферма е негова, но него често го няма. Не зная кога ще се върне — тук му е скучно.

— И вие съвсем случайно нямате негова снимка, нали?

Врени поклати глава и каза:

— Не. Той не обича да го снимат. Има и такива хора — тя се усмихна. — Смятат, че така им крадат душата.

Съседната на спалнята стая бе нещо като работилница. Имаше купища ски екипировка. Няколко дъски от облицовката липсваха.

— Дървесни червеи — каза тя, — дъските трябва да се подменят.

— Защо не използвате спрей?

— Пак химикали — каза тя. — Не е това начинът — така ние убиваме природата.

— Разбрах, че една от многото дейности на баща ви е и участието в управлението на голяма химическа компания — каза Фицдуейн.

Врени го погледна:

— Малко хора го знаят. Информиран сте добре.

Фицдуейн сви рамене. Той се прокле на ум, че прекъсна насоката на разговора тъкмо когато тя бе започнала да разговаря по-свободно.

— Има много неща, които баща ми е правил и продължава да прави и които не ми допадат — каза тя. — Той поддържа система, която не е добре устроена. Преструва се, че води достоен живот, че е виден гражданин в общността, че поддържа справедливи каузи и че е модел за останалите. Всичко това обаче е една огромна лъжа. Той и още няколкостотин други като него на високи постове в деловите кръгове, политиката, армията и банките използват така наречената демокрация за собствените си егоистични цели. Те контролират пресата, действат в съюз с профсъюзите, а хората страдат. Навсякъде по света хората страдат.

Внезапно настроението й се смени, тя сграбчи ръката му и игриво го дръпна към вратата.

— Имам изненада за теб.

Понеже къщата бе построена на склона на хълма, работилницата на втория етаж излизаше на една пътека, която завиваше към задната страна на къщата. Там, отделено от жилищните помещения, се съхраняваше сеното. В един ограден ъгъл се бяха сгушили няколко агънца. Когато вратата се отвори, те скочиха на крака и започнаха да мигат от светлината на електрическата крушка. Едно от агънцата бе по-малко от другите и имаше кафеникава пухкава козина. Врени се затича напред и го вдигна на ръце. То се сгуши в познатата топлина на гърдите й.