Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

От кухнята тя го въведе в съседната стая. Минавайки през вратата, той забеляза, че печката бе свързана с каменна пейка на две нива, вградена в ъгъла на стаята. На ниския таван точно над нея имаше кръгла дупка, през която спокойно можеше да мине човек. Врени разбра какво бе привлякло вниманието му.

— Това е нещо като централна отоплителна система — каза тя. — Печката в кухнята може да стопли и тази стая чрез каменните скамейки. Освен това, ако искаме можем да отворим кръглия капак над скамейките и по този начин да се отоплява спалнята на горния етаж. Казва се шуст. Когато е студено, за да не минавам по външните стълби, махам капака и се качвам в спалнята.

Фицдуейн бе заинтригуван. В Ирландия по традиция се използваха романтичните, но неефективни камини. Врени го остави за малко сам, за да си довърши работата. Той постави ръка на горната скамейка. Беше приятно топло. Видя, че имаше система от капаци, посредством които можеше да се регулира топлината. Стаята беше уютна. И макар мебелите да не бяха много, тя имаше представителен вид. По средата стоеше дървена маса с четири стола. В ъгъла имаше ниско легло с много възглавници, за да изпълнява ролята на диван. Няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни наоколо. Имаше и една чамова библиотечка. Никъде обаче не се виждаше електроника, така типична за съвременния живот като телевизор, радио, касетофон. Изключение правеше единствено телефонът, поставен на пода до дивана. Започна да разглежда книгите. Повечето от заглавията бяха на немски и той почти нищо не разбра, но ако се съдеше по символите и снимките по някои от тях, може би ставаше дума за нещо повече от интерес към ляво политическите течения. Имаше няколко книги за или от някой си Рудолф Щайнер. Името му се стори познато и като се замисли, се сети, че един немски наемник, когото бе срещал няколко пъти се казваше Ролф Щайнер. Не смяташе, че книгите са свързани по някакъв начин със същия човек.

— Антропософия — каза Врени. Държеше две чаши, от които се вдигаше пара. Подаде му едната и седна на една от възглавниците. Беше с широка памучна блуза и избелели дънки. Стъпалата й бяха боси.

— Познавате ли учението на Щайнер? — попита тя. — Рудолф Щайнер.

Фицдуейн поклати глава.

— Той е австриец, но през по-голямата част от живота си е работил главно в Швейцария. Антропософия е философията на живота, която той е разработил. Това означава познание, създадено от по-висшата същност в човека, за разлика от теософията, където познанието произхожда от Бога. Антропософията включва много неща.

— Какви например? — попита Фицдуейн.

— Наука, образование, архитектура, биодинамичния подход към селското стопанство и тъй нататък. Включва дори и художествената гимнастика. Една моя пралеля му е танцувала, боса в сутрешната роса, когато е била млада.

Фицдуейн се усмихна:

— Негова последователка ли си?

— В някои отношения. Особено ми допадат идеите му за фермерството. Методите, които използваме тук са природосъобразни, няма химикали или изкуствени торове. Вярно, работата е повече, но пък си струва, не мислите ли?

Фицдуейн отпиваше от горещата течност, която му бе дала. Беше с обезпокояващ жълто-кафяв цвят и леко нагарчаше.

— Мисля, че зависи от това на какво си свикнал.

— Харесва ли ви? — попита тя сочейки към чашата му. — Това е билков чай по моя рецепта.

Фицдуейн се усмихна:

— Тъкмо бях на път да обвиня Щайнер. Всяко нещо с такъв ужасен вкус сигурно ви се отразява добре.

Врени се засмя:

— Билковият ми чай е полезен за всичко. Лекува настинки, прочиства вътрешностите, увеличава сексуалното желание.

— Доколкото си спомням, това го наричаха змийско масло.

— Не знаете какво изпускате — каза Врени. — Искате ли да ви направя истинско кафе?

Докато тя приготвяше кафето, той продължи да разглежда книгите, но стоеше далече от Щайнер. На най-долната лавица, обърната с гръб и почти скрита от редиците енциклопедии, той разпозна една книга — „Парадокси“ от Хюго Фицдуейн. Като я отвори измежду страниците падна едно изсушено цвете и късче изписана хартия. Когато се опита да вдигне цветето, то се строши в ръката му. Късчето хартия бе карта за ски лифт. Книгата се бе отворила на снимката на полковник Шейн Килмара.

— Виждам, че имате книгата ми — извика той по посока на кухнята.

— Така ли? — учуди се тя. — Съжалявам, но не знаех, повечето от книгите са на Петер.

Върна я на мястото й точно както я беше намерил. В устата му още горчеше от чая.