Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фицдуейн гледаше смаяно:

— Невероятно! — възкликна той.

Мечката му махна за довиждане и тръгна към „Марктгасе“, но след няколко крачки се обърна и извика:

— И не забравяй за надгробните плочи.

Дори и срещу кредитна карта на Американ Експрес, „HERZ“ не предлагаше надгробни плочи в багажниците на автомобилите си, така че Фицдуейн се задоволи и с един фолксваген голф с предно предаване.

Преди да напусне Берн, Фицдуейн провери дали в хотела няма оставени съобщения. Все още нямаше никаква вест от Графенлауб, но Фицдуейн бе решил да му даде още няколко дни преди да започне сам да разпитва тук-там. Обаче търсенето без подкрепата на адвоката можеше не само да не напредне, но и да спре дотук. Близките роднини и приятели можеха да се свържат бързо един с друг, и да разберат, че бащата на Руди е против каквото и да било разследване. Фицдуейн се съмняваше, че ще му бъдат от полза. Не беше никак обнадеждаващо, но тъй като изчакването бе най-добрата тактика, можеше да използва времето, разглеждайки забележителностите. В плана му имаше само едно изключение, близначката на Руди, Врени.

Засега, по неизвестни причини, Врени не си говореше с баща си. Беше напуснала изпълнения с удобства живот в Берн, беше се отчуждила от повечето си приятели и сега се опитваше да живее природосъобразен живот в една стара ферма в близост до малко село на име Хайлигеншвенди, което се намираше на възвишенията около Берн. Природосъобразен живот не означаваше да се обречеш на безбрачие. Както знаеше, тя споделяше живота в планината с двадесет и четири годишен ски инструктор — Петер Хааг. Според Ерика, Петер често кръшкаше, особено през ски сезона. „Това нещо си върви с работата му. Свежият въздух, енергията и натоварването, всичко това създава сексуално напрежение, пък и има толкова много привлекателни възможности то да бъде освободено, разбираш Хюго, нали?“, беше казала тя с ръка върху неговата.

Същата сутрин бе звъннал на Врени от хотела. Да, ще го приеме, ще го чака да пристигне следобед. Когото и да попита, ще му покаже как да стигне до фермата. Щрак. Държанието й по телефона можеше да бъде наречено и грубо, но Фицдуейн реши, че това не е от значение. Гласът й звучеше така, сякаш бе плакала.

Според картата на Фицдуейн село като Хайлигеншвенди не съществуваше. Провери и в другата си карта, но без успех и тъкмо започна да си мисли, че някой си прави лоша шега с него, момичето от офиса на „HERZ“ му се притече на помощ. Тя бе живяла в Тун, само на няколко километра от липсващото на картата село. Разгърна една голяма карта на Швейцария и триумфално огради с червено — Хайлигеншвенди.

Момичето от „HERZ“ не го бе излъгало за красотата на селото. Като напусна Тун и се заизкачва по криволичещия път, променящият се пейзаж бе зашеметяващ. Слънцето грееше в кристално синьото небе. А като се изкачи още по-нагоре, пред него се откри езерото.

Остави колата в селото. Къщата на Врени бе само на десетина минути път, а освен това го бяха предупредили, че ще му е по-лесно да отиде пеша. Щеше да е трудно да обърне колата, още повече при този сняг.

До къщата се намираше навесът за дърва. Между дъските на страничните стени имаше достатъчно разстояние, за да влиза въздух и изсушава дървата, които бяха нарязани на равни по дължина парчета и нацепени с вещина — нещо рядко срещано в Ирландия. Освен това бяха подредени така, че краищата им съвпадаха до сантиметър.

Къщата бе издигната насред склона на хълма и изглеждаше сякаш е на няколко века. Дървото се бе обезцветило от множеството сурови зими и знойни лета, които бе преживяло. От улука капеше вода от топящия се сняг.

Когато Врени отвори вратата, отвътре замириса на сладки с джинджифил. Като я видя, Фицдуейн се развълнува и за момент не можа да реагира. Приличаше много на Руди, но сякаш у нея имаше нещо по-различно. Изведнъж осъзна къде е разликата. Никога не беше виждал Руди жив. Врени излъчваше топлина, беше млада, хубава и жива. Бузата й бе изцапана с брашно.

Поднесе й цветята, които беше взел още от Берн. Тя се усмихна и му показа набрашнените си ръце.

— Хубаво е, че сте се сетили, но ги задръжте за момент, докато си измия ръцете. Пека курабийки-човечета за племенниците си по случай Великден.

До вратата бяха наредени обувки за навън и дървени чехли. По нейна молба Фицдуейн събу обувките си и обу така наречените huttenfinken, които тя му подаде. Дебелите чорапи с кожена подметка бяха избродирани с ярки цветове. Последва я през къщата до кухнята, където на всички стени имаше шкафове и рафтове. Никъде не се виждаше преработена храна. Имаше само връзки от изсушени билки, стъкленици е разноцветни зърна и бутилки със саморъчно направени надписи по тях. В единия ъгъл гореше печка с дърва. На дървената маса имаше няколко подноса с различни по форма курабийки, които бяха оставени да изстиват.