Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Всички се вцепениха, поразени от мисълта, че докато те са стояли наоколо и са чакали полицията, Рудолф фон Графенлауб може би бавно се е задушавал.

Стонът бавно замря. И макар Фицдуейн да бе чувал това и преди, ужасът бе непреодолим.

— Това е въздух — каза той, — въздухът от притискането на белите му дробове при местенето.

Погледна към позеленелите лица на околните, надявайки се, че е прав. Половин час след това даваше показания пред сержанта в библиотеката на училището „Дрейкър“, която за случая бяха превърнали в помещение за разпити. Виждаше как калта по ботушите на полицая се спича и как инкрустираният под бе осеян с кални следи от обувки. Вече никой нехаеше за това.

— Хич не изглеждаш добре, Хюго — каза сержантът. — Мислех, че си свикнал с тези неща.

— И аз така си мислех — сви рамена Фицдуейн, — но когато това се случи пред собствената ти врата е по-различно.

— Или е последната капка, с която прелива чашата — кимна сержантът. Отново засмука старата си черна лула със сребърно капаче за предпазване от вятъра и в стаята се разнесе сладникавият аромат на тютюн. Беше едър, як мъж, на когото оставаха няколко години до пенсия.

— Томи — каза Фицдуейн, — някак си очаквах по-обстойно разследване, преди да се свали тялото: да се опънат въжета около мястото на произшествието, да се извика съдебен лекар, нещо такова…

Сержантът повдигна вежда. Отговорът му бе добре премерен.

— Ако не те познавах достатъчно добре, бих си помислил, че в думите ти прозира критика.

Хюго разпери извинително ръце и каза:

— Не го прави — после замълча, но лицето му запази въпросително изражение.

Сержантът познаваше Фицдуейн отдавна. Засмя се, но после се сети защо са тук и придоби сериозен вид.

— Не се измъчвай с подобни мисли! Мястото около дървото и без това беше утъпкано от теб самия. Както и да е, вече тридесет и пет години съм в полицията и съм виждал достатъчно обесени. Всичките бяха все случаи на самоубийство. Не е възможно да убиеш някого чрез обесване, без да оставиш следи, пък има и по-лесни начини за убийство.

— А имаше ли оставено писмо?

— Не — отвърна сержантът, — или поне още не сме намерили такова, но липсата му все още не означава нищо. Всъщност, оставянето на писмо е по-скоро изключение, отколкото правило.

— Добре, а имаш ли някаква представа защо го е направил?

— Все още не — отговори сержантът, — трябва да говоря с още хора. Но от досега проведените разпити останах с впечатлението, че винаги е бил мрачен и под някакво напрежение. Явно е имал проблеми със семейството си в Швейцария. Той е от град на име Берн.

— Това е столицата на Швейцария — каза Фицдуейн.

— Ходил ли си там? — попита сержантът.

— Не, макар че хиляди пъти съм сменял самолет в Цюрих. Моята работа е да снимам войната, а швейцарците са привързани към мирния начин на живот.

— Е, смятам, че патологът ще извърши огледа си утре. Разследването ще започне ден-два след това. Трябва да си на разположение. Ще те предупредя колкото може по-рано.

— Благодаря, Томи!

Те се изправиха и си стиснаха ръце. В библиотеката бе студено, огънят в камината бе изгаснал. Точно преди да отвори вратата, сержантът подметна:

— Не е здравословно да се вдига шум за такива неща. Колкото по-бързо забравиш случилото се, толкова по-добре.

Фицдуейн се усмихна многозначително, без да продума.

По обратния път към Дънклийв той се сети, че бе забравил да говори с Том за изчезналата си коза. Такова търсене едва ли влиза в задълженията на един полицай, но самият факт, че преди няколко дни я бе открил на мястото, където на времето се издигаше жертвената могила, обезглавена и с извадени вътрешности, сам по себе си повдигаше някои въпроси.

Питаше се какво ли е станало с величествено украсената с рога глава на животното.

Тя сведе поглед към него. Чувстваше как се движи в нея — най-нежната любовна милувка. Бедрата й се стегнаха спонтанно в отговор. Ръцете му погалиха гърдите й и после я обгърнаха. От докосването му по гърба й премина тръпка. Тя отметна глава назад, притисна се силно към него и го усети как навлиза още по-дълбоко в нея. По телата им изби пот. Тя навлажни пръсти с език, после обхвана члена му и лекичко го стисна. Той целият потрепери и после се овладя.

— Не е честно — промълви той. Засмя се. В очите му се четеше нескривана радост и любов. — Това е игра за двама.

Тя също се засмя, но смехът й скоро се превърна в учестено дишане, щом пръстите му започнаха да я галят там, където най-много обичаше. Не след дълго стигна до оргазъм. Тялото й се изви в дъга и още по-силно се притисна към неговото. Той я придърпа към себе си и я целуна. Останаха прегърнати, като се галеха и докосваха с устни. Бе стигнал до оргазъм вече два пъти за последния час и половина и сега му бе по-лесно да се удържа.