Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Конго е обширна страна и силите на ООН били разпокъсани. Частта на Фицдуейн била преместена в друг размирен район, оставяйки столицата в ръцете на правителствените войски. Те се разбунтували и към тях се присъединили нашествениците, които се наричали „Симба“. Били взети заложници.

Останалото Фицдуейн й разказа сам. Хванати за ръка, те бяха отишли до езерото край замъка, бяха седнали на един дънер и се любуваха на красивия залез на фона на морето. Дънерът бе влажен и обрасъл с мъх, въздухът щипеше. Етен още помнеше усещането от допира до мъхнатия ствол.

Загледан в залязващото слънце, чиито отблясъци озаряваха лицето му, Фицдуейн каза:

— Студен свят от огън — после замълча. След известно време продължи: — Няколко седмици преди това да се случи, Генералният секретар на ООН бе умрял при самолетна катастрофа. Всичко се обърка. Никой не смееше да вземе решение за освобождаването на заложниците. „Симба“ заплашваха, че ще ги убият и ние знаехме, че не блъфират.

Тогава Килмара на своя глава реши да ги освободи и попита има ли доброволци да тръгнат с него. Почти всички пристъпиха напред и това не бе чудно — под командването на Килмара имахме чувството, че можем да вършим чудеса. Както и да е, влязохме в Конина — така се казваше селището — по суша, въздух и вода. Няколко човека се бяха промъкнали и укрепили предната нощ в къщи, гледащи към площада, където държаха заложниците — около седемстотин бели, черни, индийци, мъже, жени и деца. Градът гъмжеше от „Симба“ — броят им се пресмяташе на около четири хиляди. Повечето от тях плячкосваха града, но няколкостотин души охраняваха заложниците на площада.

„Симба“ бяха заплашили, че ще избият всички, ако бъдат нападнати, а те имаха опит в кръвопролитията. Често ги сравняваха със сиафус — африканските мравки-войници, които разрушават всичко по пътя си. „Симба“ вярваха, че куршумите не ги ловят. Идваха от първобитни племена, към които се бяха присъединили дезертьори от националната армия. Водеха ги шамани. Всеки новодошъл бе подлаган на особен ритуал, който трябваше да му придаде „дауа“ — магия. Вярваха, че когато такъв войник влезе в бой, викайки „май, май“, тоест „вода, вода“, куршумите на врага ще се превърнат във вода.

— А какво стана, когато някои от тях все пак бяха убити? — бе попитала Етен.

— Шаманите имаха отговор и за това — Хюго се усмихна кисело. — Казваха, че убитият се е уплашил и нарушил едно от табутата. Казваха още, че за да запазиш своята „дауа“, трябва да следваш точно указанията им. Задачата на моето отделение бе да се прикриваме, докато главните сили си пробият път и едва когато започне атаката да попречим на „Симба“ да убият заложниците. Бяхме само дванадесет човека, затова бе много важно да не правим абсолютно нищо , преди да започне атаката. Знаехме, че можем да задържим положението само няколко минути, докато дойде подкрепление. „Симба“ бяха много, твърде много и макар че голяма част от тях имаха само копия и лъкове, немалко бяха въоръжени с автоматично оръжие, взето от АНС-конгоанската войска. Така че, заповедта бе категорична: каквито и да са провокациите, освен ако не ни надушат, което не стана, трябваше да не предприемаме абсолютно нищо, докато главните части не открият огън.

Повече от осем часа следяхме сцената на площада. По-голямата част от заложниците бяха живи и седяха или се опитваха да спят на земята, но някои „Симба“ измъчваха до смърт за собствено забавление. Мъченията се извършваха в малка градинка от едната страна на площада. Там имаше една статуя, издигната в памет на някакъв изследовател. За нейната основа завързваха жертвите.

Лежахме под прикритие на не повече от петдесет метра, на втория етаж на една къща и виждахме ясно всичко на светлината на факлите. С бинокъл можехме да различаваме дори лицата им. Бяхме безсилни. Просто трябваше да чакаме. Жертвите пищяха, виеха и стенеха. Това продължи през цялата нощ. Изнасилваха наред — мъже, жени, деца всеки, който им се изпречеше пред погледа. После ги убиваха. Убиваха ги жестоко, по най-отвратителен начин.

Едно малко момиченце на не повече от пет години, бе завързано за два джипа за ръцете и краката, и разкъсано като парцалена кукла. Един мъж с брада и дълга коса бе разпънат на кръст, докато те крещяха: „Jesus, Jesus, le roi des juifs“ 2 2 Исусе, Исусе, цар на евреите (фр.). — Б.пр. . След четири часа той все още бе жив и го кастрираха. След като изнасилиха няколко монахини, ги принудиха да пият бензин. После разрязаха коремите им и подпалиха вътрешностите им. Това явно най-много им харесваше. Мирисът на горящи тела достигаше и до нас, а не можехме да направим нищо, абсолютно нищо. Лежахме там с нашите автомати, гранатомети, ръчни бомби, ножове, а дори и не помръдвахме, когато умираха малки деца. Бяхме добре тренирани, най-добрите от ирландската армия. Знаехме, що е дисциплина. Имахме заповед — ясна и категорична. Всяко прибързано действие би било самоубийство.