Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Всеки път, щом своенравният ирландски климат и типичното келтско мислене на голяма част от хората започваха да го потискат, на Килмара му стигаше само да си спомни как бе стигнал до днешното си положение и по тялото му се разливаше тръпка на удовлетворение от живота. В Конго той бе доказал качествата си на първокласен военен тактик. Спасяването на над седемстотин заложници в Конина бе възхвалявано от пресата като пример за целесъобразна инициатива, но под повърхността прозираше и политическа нотка. При завръщането си в студената и дъждовна Ирландия полковникът бе изправен пред военен трибунал и признат за виновен. Той не оспори решението. Бе действал на своя глава в нарушение на заповедта и осемнайсет от хората му бяха убити. От друга страна обаче, операцията бе разглеждана като неоспорим успех. Над седемстотин живота бяха спасени, обществеността по цял свят бе в негова защита. Затова той се противопостави по принцип срещу необходимостта от повдигане на обвинение. Не малко хора, включително и военните, които го съдеха, споделяха неговата гледна точка, но при свикването на съда призоваването му по делото бе неизбежно. Не и присъдата, обаче. Тя можеше да бъде позорно уволнение и затвор, а дори и най-тежкото наказание. Но съдиите показаха виждането си, че институция, която води такова дело, е неправомерна и носи политическа мотивировка, като отсъдиха в полза на най-малкото наказание — строго порицание.

Килмара можеше да остане като действащ военен, понеже много от колегите му гледаха на наказанието като на формалност, ако не се бе случило и другото. Под предлог за икономически съображения, елитният въздушен батальон, който той бе създал и обучил до съвършенство, бе разформирован.

Макар да бе обявено, че както изправянето му пред трибунала, така и разформироването на батальона са решения на началника на личния състав и подчинените му от чисто военно естество, Килмара бе наясно кой е бил инициаторът и доколко е във възможностите му да даде отпор. Направи преоценка на положението. Засега беше в неизгодна позиция. Нищо не можеше да направи.

— Противник му беше не кой да е, а самият Джоузеф Патрик Делани, министър на отбраната.

Когато връчи оставката си на разочарования началник „Личен състав“, Килмара каза: „Това беше политически процес.“. След два дни той напусна Ирландия.

Много хора от политическите върхове в страната не страдаха от напускането му. Беше известен с прямотата и безцеремонността в критиката си за условията във войската и бе доста популярен в печата. Военните му постижения го бяха превърнали в заплаха за мнозина. Правителството в консервативна Ирландия не гледаше с добро око на промените. Бяха доволни, че са се отървали от един полковник с голяма уста и смятаха, че той никога няма да възвърне положението си. Вероятността да им се изпречи отново на пътя бе почти немислима.

За колегите му явната враждебност на министъра на отбраната спрямо Килмара не бе нищо повече от естественото неодобрение на консерватор към смел опонент, подхранвано и от оправданата завист за военния му успех — или поне така я разбираха. Донякъде бяха прави. Но истинската причина Джоузеф Патрик Делани да желае опозоряването на полковника бе далеч по-дълбока. Полковникът представляваше заплаха не само за професионалните му амбиции, а и за живота му, ако имаше възможност да съпостави някои факти.

С две думи, Делани бе предоставял информация за плановете и действията на ирландските части в Конго срещу значителни суми, вследствие на което някои от операциите на въздушния батальон бяха осуетени, част от хората бяха ранени, а други намериха смъртта си. Министърът не смяташе да става предател. Просто бе поставил амбициите си над всичко, а обстоятелствата бяха свършили останалото. Бе убеден, че полковникът подозира машинациите му, но по ирония на съдбата това не беше така. Неприкритото презрение на Килмара към него почиваше на типичното неодобрение на изпълнител към корумпиран управник с приспособенческо мислене.

След уволнението му от ирландската армия в средата на шестдесетте се смяташе, че Килмара завинаги е напуснал политическата върхушка. През седемдесетте обаче, призракът на тероризма започна да се промъква на сцената. Дотогава за него се говореше само в окупираната от Великобритания Северна Ирландия и в Европа, но насилието има склонност да се разпространява бързо, а границите явно не представляват сериозна пречка. Ирландското правителство демонстрираше загриженост в това отношение, но нещата коренно се промениха след убийството на посланик Еуърт Бигс.