Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Накъде биеш?

Килмара спря и се обърна с лице към Фицдуейн. Поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. Просто имам чувството, че нещо се готви. Седим си на нашия влажен малък остров, росата разяжда мозъците ни и смятаме, че единственото, за което трябва да се тревожим, е ИРА. Струва ми се, че нещата не са чак толкова прости. Нямам предвид комунизма, той така или иначе се самоунищожава. В западните демокрации обаче положението съвсем не е розово. Някаква гангрена е поразила ценностите ни и това създава терористи като „Фракция на червената армия“. Започвам да надушвам нещо такова и тук.

Те продължиха да вървят. За облекчение на шефа на охраната небесата се отвориха и дъждът заплющя. Полковникът и неговият гост се насочиха към една от колите.

— Това някакъв инстинкт ли е или е нещо по-сериозно? — попита Фицдуейн. — Научна дискусия ли водим или разговорът ни има нещо общо с това, с което съм се захванал.

— Не е научен спор — отговори Килмара. — Това е просто информация, събрана оттук-оттам, изтичаща от докладите на разузнаването и от предварителното разследване. Смущаващо е наличието на факти, които не би трябвало да съществуват. Това е нещо като червея в ябълката — инстинкт на човек, който отдавна е в играта. А що се отнася до това дали засяга и твоя случай, не виждам как, но кой знае? Самоубийството е резултат на отчуждението. Има и други начини да покажеш на другите, че ти е писнало. А в нашето общество има от какво да му писне на човек.

Когато приближиха колата, полковникът спря. Небето бе забулено в облаци, отекна гръм. Валеше като из ведро. Проблесна светкавица и за миг озари лицето му. Той понечи да каже нещо, после се отказа. Върна се на темата на разговора им.

— В съвременна Ирландия, пък и в целия западен капиталистически свят, прогресът се разбира като откриване на поредния нов комплекс магазини или като нов вид видеомагнетофон. Нещата не са толкова прости. Животът не може да бъде чак толкова празен.

Фицдуейн го погледна.

— Имам деца — каза Килмара — и знам, че това, което виждам в кристалната топка, никак не ми се нрави.

Върнаха се до хотела, изсушиха се и за да се стоплят си наляха по едно питие. Отпиваха мълчаливо. Парното както винаги беше силно и от палтата и шапките им, проснати върху радиаторите в стаята, миришеше на спарено.

— Чудя се в какво си се забъркал този път, Хюго — каза Килмара, — ти с твоите идиотски предчувствия — разклати чашата си. — Я ми кажи — продължи той, — още ли те наричат „ирландският самурай“?

— Понякога. Средствата за информация го изровиха отнякъде и го използват за по-интересно.

— Ясно, ама добре ти пасва. Ти с твоите идеали, с твоите разбирания, бойни умения и наследството, което си получил, все се стремиш да служиш на някаква световна кауза и се чудиш за чие право да се бориш.

— Самото понятие „самурай“ означава боец, който е вече на служба, има господар, на когото да служи и положение в обществото, както рицаря при феодализма, който е подчинен на господаря си, но избира сам пътя — каза Фицдуейн.

— Е — каза Килмара, — ти със сигурност си избрал пътя си, макар и той да не води до никъде. А що се отнася до това пред кого трябва да отговаряш, това наистина е интересно — усмихна се той.

Навън бурята се засилваше. Дъждът барабанеше по стъклата. Светкавици прорязваха небето.

— Време само за размисъл — каза Фицдуейн, — стига да можеш да си го позволиш.

След петнадесет минути Килмара получи телефонна връзка с Корк. Дребен мъж с прошарена коса и рибарски тен бе извикан на телефона от лабораторния техник. Беше със зелени операционни дрехи, гумена престилка и бели ботуши, опръскани с кръв.

— Майкъл — каза Килмара, след като си размениха задължителните любезности, — искам за малко да престанеш с рязането на ирландски черепи с електрическия си трион в безплодни опити да откриеш някакво сиво вещество, за да мога да ти уредя вечеря с един мой приятел, който иска да си поприказвате малко.

— За какво ще си приказваме? — попита дребният мъж. Чуваше как от разрязаното тяло се стичаха капки в металната кофа под него.

— Обесеният от Берн.

— Ясно — каза лекарят, — а кой ще плаща вечерята?

— Смяташ ли, че това е уместен въпрос, когато става дума за приятели?

— Да — каза дребният мъж.

— Компанията.

— Ами добре, много мило от твоя страна, Шейн. Нека бъде в „Арбатъс“.

Дребничкият мъж реши, че преди да се върне при трупа може да изпие един хубав чай.