Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Килмара телефонира в Швейцария.

Фицдуейн се киснеше във ваната и гледаше как жълтото му пластмасово пате се поклаща в сапунената вода. Душовете имаха един голям недостатък: нямаше къде да пуснеш патето си да плува.

През полуотворената врата се долавяше музиката на Шон О’Тиада.

Хюго не чу телефона. Мислеше за О’Тиада — един изключителен композитор, починал от алкохолизъм в разцвета на силите си, за Руди фон Графенлауб и за факта, че самоубийството, когато са намесени алкохолът и наркотиците, не е чак толкова рядко срещано явление в човешкото поведение. С тази разлика, че обесването е някак си по-драматично. Погледът му падна върху патето, което бе наполовина потънало. Изглежда пропускаше вода.

Чу смеха на Етен, която влезе и свали кърпата от затоплената окачалка.

— Обажда се Шейн. Пита дали имаш нещо против да оставиш за малко патето си и да поговориш с него.

Още с мокри ръце, Фицдуейн вдигна телефона. По косата му имаше пяна. Намали музиката и попита:

— Все още ли си жив?

— Голям шегаджия си, няма що — отговори Килмара. Беше влажна мартенска привечер и за да се прибере у дома, в Уест мийт, му трябваше повече от час. Беше раздразнителен и кисел. Май беше настинал.

— Има ли нещо ново — попита Фицдуейн — или просто се опитваш да ме измъкнеш от банята?

— Има — каза Килмара. — Докторът от Корк се съгласи, но ще трябва да отидеш там. Човекът от Берн каза, че туристите с добро държание са винаги добре дошли, въпреки че когато чу името Графенлауб, малко заекна. Що се отнася до мене, ако утре не съм на легло с остра пневмония, сутринта гледай да минеш към „Шрузбъри роуд“. Искам да си поговорим за живота и смъртта. Всичко ясно ли е?

— Отчасти — отговори Фицдуейн.

След три часа Килмара се чувстваше много по-добре.

Дървата пукаха в голямата камина. Омлет, доматена салата, малко сирене, червено вино — всичко това е особено приятно, ако е приготвено от французойка. От кухнята се чуваше бръмченето на кафемелачката.

Той се отпусна в стария кожен фотьойл. Децата се сгушиха недалеч от него. Бяха с еднакви пижами, както подобава на близнаци, и миришеха приятно на сапун, на шампоан и на току-що изкъпани шестгодишни малчугани. Когато виковете и протестите от сорта на: „ама, татко, нали няма да си лягаме, докато косите ни съвсем, ама съвсем не изсъхнат“ най-после затихнаха, той имаше възможност да поговори с Аделин. Както винаги, щом я погледнеше или помислеше за нея, чувстваше, че му е провървяло.

— Но, cheri, защо той иска да направи това? — попита Аделин. Пламъците от камината се отразяваха в чашата й с „Арманяк“ и тя се наслаждаваше на златистите отблясъци. — Защо Хюго се е захванал, след като няма нищо подозрително? Не виждам никакъв смисъл!

— Няма нищо подозрително според властите — каза Килмара, — но Хюго не е човек, който би се подвел толкова лесно. Важното е какво чувства, а той усеща нещо нередно.

— Значи чувство? Това ли е всичко?

— Не, мисля, че е нещо повече от чувство. Хюго сам по себе си е нещо като парадокс. Той е чувствителен, но може да бъде и много безпощаден. Точно това го отличава от другите. Неслучайно е прекарал голямата част от разумния си живот на бойното поле. В Конго, когато воювахме, той доказа, че владее до съвършенство изкуството на войната, независимо от това, че след като всичко свърши бе разяждан от угризения. Заснимането на военни действия бе компромисът, който направи със съвестта си. А сега е на прага на средната възраст — времето, когато човек прави преоценка на преживяното и му предстои да вземе решение как да продължи по-нататък. Подозирам, че чувства вина, задето е печелил прехраната си, снимайки страданията на хората и намирането на този труп току под носа му е било просто последната капка. Изглежда смята, че е в състояние да предотврати смъртта на други хора, ако открие причините, довели до тази.

— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо? — попита Аделин. — Струва ми се, че много врати ще се затръшнат в лицето му. Хората не обичат да говорят за самоубийства. Особено пък близките на мъртвеца.

— Да — кимна Килмара, — по принцип си права, но не и когато става дума за Фицдуейн. Знаеш ли, той е някак по-особен, макар че, ако му кажеш това, ще се изсмее. Хората си развързват езика в негово присъствие, а той усеща неща, които другите не забелязват. Не е само чар. Ако вярвах в такива неща, бих го нарекъл „докоснат“.

— Какво пък е това „докоснат“? — сбърчи възмутено носле Аделин. Говореше перфектно английски и се гордееше с това, а ето, че сега Килмара бе използвал дума, която не знаеше.