Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Дежурният лейтенант влезе в кабинета на Килмара. Имаше смутен вид.

— Нали помолихте да ви информирам, ако има нещо ново на острова на Фицдуейн, полковник?

Килмара кимна.

— Току-що ни се обади началникът на местния полицейски участък — продължи лейтенантът. — Още един случай на обесване в „Дрейкър“ — погледна тефтера си. — Жертвата е осемнадесетгодишно момиче, швейцарка, на име Тони Хофман, очевидно близка приятелка на Рудолф фон Графенлауб. Няма нищо подозрително, оставила е бележка — той спря и с мъка преглътна.

Килмара вдигна въпросително вежди:

— И?

— Отвратително е, полковник! Явно го е направила пред очите на цялото училище, в актовата зала. Когато всички студенти и преподаватели са се събрали, откъм балкона, в дъното на залата, се чул вик. Всички се обърнали и я видели да стои на перилата с примка на шията. Щом се уверила, че всички я гледат, скочила. Сигурно е било отвратителна гледка — главата й почти се е откъснала.

— Казала ли е нещо, преди да скочи? — попита Килмара.

— Извикала е: „Помнете Руди!“

Полковникът се облегна и каза сухо:

— Няма да е трудно.

След това освободи дежурния и се обърна към Гюнтер:

— Явно е имала слабост към драматичното изкуство.

Немецът вдигна рамене:

— Горкото момиче! Изглежда като типичен случай на самоубийство по подражание. Когато някой от група близки хора се самоубие, това сякаш предизвиква и останалите да го направят. Затова много следователи смятат, че самоубийствата не трябва да се оповестяват.

Килмара потръпна:

— Уф, че неприятно нещо! Преди дежурният да влезе с мрачните си вести, възнамерявах да си тръгна за в къщи по-рано и да изкъпя близнаците.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита Гюнтер.

Полковникът го изгледа за момент и после се усмихна:

— Възнамерявам да се прибера рано и да изкъпя близнаците — облече палтото си, провери си пистолета и се спусна до подземния гараж по специално монтирания пожарникарски стълб. — Ще кажа на Фицдуейн за второто обесване утре. За тази нощ той ще трябва да се примири само с едно.

Децата му го подложиха на безмилостно пръскане.

Корк, вторият по големина град в Ирландия, от основаването си през шести век насам бил многократно подлаган на опожарявания, плячкосване, ограбване и разрушения и сега като че ли бе построен с единствената цел да възпре всеки, който дръзне да влезе в него.

Движението из града бе толкова сложно, че довеждаше до отчаяние новодошлите и в тази тъмна влажна мартенска вечер като признание за изобретателността на градоустройствената комисия задръстването бе стигнало връхната си точка.

Фицдуейн имаше своя лична теория за увеличаването на населението на града. Той смяташе, че никой от жителите не е успял да излезе от него и тъй като били принудени да останат, станали търговци или адвокати, започнали да се размножават и говорели помежду си на странен напевен език, който непосветеният би оприличил на китайски, но всъщност е местното наречие.

Хюго харесваше Корк, но не можеше да разбере защо град, през който минава само една река, има толкова много мостове и нито един от тях не води към мястото, където отиваше. Той, освен това, сега като че ли имаше повече мостове, отколкото при предишното му идване, а и някои от тях сякаш не бяха на старите си места. Може би бяха така построени, че да се местят под прикритието на нощта. Може би когато през хиляда деветстотин двадесет и първа година британците отново опожарили града, те просто са търсили място за паркиране.

И когато във виелицата пред него изникна силуетът на Южната болница, той не можа да повярва на очите си.

Фицдуейн нареди диапозитивите от обесването в проекционния апарат и го включи. Екранът светна и сякаш запълни малкия кабинет. Натисна бутона за придвижване на кадрите. Чу се щракване, после бръмчене, после пак щракване. Настрои фокуса и пред него се появи уголеменото лице на обесения младеж.

Бъкли държеше светлинна показалка и от време на време върху образа се появяваше малка стрелкичка, когато той посочваше нещо като илюстрация на думите си.

— Тъй като така и не видях мястото на произшествието, тези ваши диапозитиви са от полза — каза патологът. — Трябваше да ми ги предадат преди следствието, но няма значение. При нашата система, дали патологът ще види починалия на мястото на произшествието, зависи изцяло от полицията. Ако те имат някакви подозрения, до трупа не се допуска абсолютно никой, докато не завърши огледът и разследването, което се прави на място. В нашия случай решението е взел сержант Кийн. Мъртвецът е младо момче, чиято смърт е настъпила в района на училището, където е учил. На сержанта май му е дошло множко, пък и гледката на обесен човек може да бъде доста потресаваща. Няма следи, които да будят подозрение за престъпление, а и от опит се знае, че когато има обесен, почти винаги става дума за самоубийство. Освен това, очевидно момчето е било мъртво. Ето защо сержантът е решил, че трябва веднага да свали тялото и по мое мнение е действал правилно.