Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Хюго се усмихна и поклати глава:

— Не, поне доколкото си спомням.

— Добре тогава, какъв е проблемът? Умират хора, това е част от системата. Или, както го наричат, естественият ред на нещата. Какво означава смъртта на Руди фон Графенлауб за тебе? — Фицдуейн се опита да събере мислите си. Килмара продължи: — Разбира се, че ще ти помогна, но съм много любопитен какво е обяснението ти за това твое на пръв поглед мистериозно подозрение.

Хюго се засмя.

— Не мога да посоча нито една основателна причина — каза той, — по-скоро е някакво усещане за нещо нередно.

— Ти, с твоите инстинкти — каза Килмара. — Какво точно си намислил?

Фицдуейн прегледа записките си.

— Ще ми се да поговоря с лекаря, който извърши аутопсията на трупа. Районният патолог бе заминал на някаква конференция, а Харбисън беше зает. От Корк дойде някой си доктор Бъкли.

— Познавам го — каза Килмара, — дребен мъж с прошарени коси. Идва от западен Корк. Сега е на работа в Южната болница.

— Същият — кимна Фицдуейн.

— Добър човек и отличен специалист, но по отношение на работата си е разговорлив като мида, освен ако не е крайно наложително.

— Ти поемаш щафетата. Опитах се да изкопча нещо, но ударих на камък. Беше любезен, но категоричен в отказа си.

— Да, хората от западен Корк имат чар. Това върви с пейзажа. Ще видя какво мога да направя. Друго?

— Искам копия от всички доклади за случая от полицията, съдебния лекар, следователя. С една дума — всичко! — каза Фицдуейн.

— Да се предоставят такива неща на цивилни е не само нередно, но и незаконно. Добре, ще ги имаш.

— Освен това ми трябва нещо като препоръчително писмо за властите в Берн. Рудолф фон Графенлауб е от там. В този град живеят родителите и приятелите му. Ще ми се да прескоча и да им задам няколко въпроса. А не ми се иска да бъда любезно отпратен от страната на втория ден.

Килмара се усмихна:

— Ще трябва да измислим нещо.

— И накрая, какво знаеш за института „Дрейкър“? — попита Фицдуейн. — Нямам предвид дали имаш проспект на училището.

— Знаех си, че ще стигнеш и до това — каза полковникът. — Но сега е мой ред да те попитам нещо. Знаеш ли поне какво търсиш?

Фицдуейн се усмихна и каза:

— Не, но се надявам да разбера, когато го открия.

За известно време никой не каза нищо. Килмара стана, протегна се и се приближи до прозореца. Надникна през щорите.

— Навън не е чак толкова ужасно, само пръска. Какво ще кажеш за една разходка в „Хърбърт парк“?

— Сега е зима, март е и е студено — каза Фицдуейн, но действията опровергаваха думите му, обличаше все още влажното си палто. — Освен това няма и цветя — добави той.

— Цветя винаги има — отговори Килмара.

Извървяха краткото разстояние до Хърбърт парк и навлязоха в пустеещите земи. Четиримата човека от охраната се приближиха, но все пак бяха на достатъчно разстояние, за да не чуват разговора. Стояха нащрек. Денят сивееше, а околните храсти бяха добро прикритие за евентуален нападател. Не беше типично за полковника да остава толкова дълго на необезопасено място. Трябваха им още хора. Шефът на телохранителите се обади да им изпратят подкрепления. Питаше се за какво ли толкова си говорят двамата мъже. Надяваше се дъждът да се усили, за да се приберат в сградата, където можеха да ги охраняват по-сигурно. Разговорът бе на тема тероризъм.

— Вземи например нашите местни юнаци — каза Килмара. — Преследваме ги, затваряме ги и от време на време ги убиваме, и все пак донякъде ги разбирам, особено „Провокаторите“ или някои от другите, отцепили се от ИРА. Те се борят за обединяването на Ирландия. Искат да изгонят британците от северната част.

— Как? Като възпламеняват бомби на улици, гъмжащи от хора, като осакатяват невинни мъже, жени и деца, или като убиват полицаи пред семействата им? — прекъсна го Фицдуейн.

— Знам, знам — каза Килмара, — не съм тръгнал да защитавам ИРА. Това, което искам да кажа, е, че разбирам мотивите им.

Пресякоха пътя и тръгнаха към тенис кортовете. Под краката им тревата бе хлъзгава, но никой от тях не обърна внимание.

— По същия начин разбирам другите националистически терористични организации като ЕТА или различните палестински групировки, а Бог ми е свидетел — те са достатъчно. В същото време ми е много трудно да схвана мотивите на тези, които наричам европейски терористи: хората на Бадер и Майнхоф или, както самите те се наричат, „Фракция на червената армия“, „Аксион директ“, или банди като италианските „Червени бригади“. Какво по дяволите целят? Повечето от членовете им са от богати семейства. Обикновено са хора с образование, а някои от тях не с какво да е. Нямат финансови проблеми. Нямат националистични цели. Нямат и някаква цялостна политическа философия. Но грабят, отвличат, осакатяват, убиват. И с каква цел? Защо?