Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Претърколиха се и легнаха на леглото, без да свалят поглед един от друг. Усещаше как той отново започва да се движи в нея и се възбуди за пореден път. Желанието й за неговото тяло се усили. Мислеше си, че това е най-красивият и сексапилен мъж, който бе срещала.

Беше едър, макар от пръв поглед да не личеше, тъй като имаше чувствено лице с изваяни черти и нежни зелени очи, но тя чувстваше силата и тежестта на тялото му върху себе си. Обви краката си около него. Той обходи с устни гърдите й. Все още се владееше, но тя чувстваше, че му става все по-трудно да го прави. Впи пръсти в гърба му и неговите движения зачестиха. Захапа леко ухото му и го притисна в прегръдките си. Той се повдигна, за да увеличи натиска върху клитора й. Дишането й отново се учести, почувства наближаването на оргазма и започна да стене. Той не можеше повече да се въздържа и бурно я последва. Остана така още известно време, заровил лице в извивката на шията й. Тя нежно го притисна и го погали. Под пръстите си усещаше белезите по тялото му.

В продължение на няколко часа те спаха прегърнати.

Фицдуейн се забавляваше от контраста между разпалената страст на любеща се гола жена и хладната й елегантност, когато е облечена. Мисълта му определено имаше еротична нотка. Питаше се дали и на жените им минават подобни мисли.

На сутринта Етен се бе преобразила отново в безчувствена амбициозна жена — пепеляворуса коса, прибрана в стегнат кок, копринена блуза с малка якичка, шит по поръчка костюм и подходящи аксесоари: златни обеци, колие и гривна, ухание на „Нина Ричи“.

— Добре, че знам, че си естествено руса, иначе видът ти можеше да ме заблуди — каза той и направи подканваш жест с ръка по посока на остъклената веранда. — Масата е сложена.

Беше станал по-рано, взе си един душ, избръсна се и се зае със закуската.

Отвън, приглушени от дебелото стъкло, достигнаха звуците на събуждащия се град и движението в скъпия жилищен квартал на Дъблин — „Болсбридж“.

— Някоя и друга невинна заблуда от време на време не вреди — усмихна се тя, — трябва да поддържам професионалната си репутация.

Той я погледна въпросително. Целуна я и седна зад масата. Имаше бъркани яйца, пушена сьомга и портокалов сок.

Запознаха се преди три години, когато държавната радиотелевизионна компания на Ирландия, „Радио Телефис Ейдриън“, бе изпратила свой фоторепортерски екип в хотел „Шелбърн“, за да отрази изложбата на военни снимки, направени от Фицдуейн. Той никак не обичаше да бъде пред обектива на фотоапаратите и по време на интервюто бе сдържан, говореше с недомлъвки. След това се радваше, че е успял да затрудни интервюиращата и почти да провали материала. Отиде да поднесе извиненията си и не се изненада особено, когато Етен го покани на вечеря.

Свързваше ги не само сексът, но и приятелството. Можеше да бъде нещо повече, вероятно беше нещо повече, но никой от двамата не си го признаваше. Професиите им ги разделяха. Крайните срокове за подготвяне на програмите непрекъснато задържаха Етен в студиото в Дъблин през по-голямата част от времето, а и Фицдуейн често отсъстваше от страната. Макар че тя много го обичаше и усещането й, че това можеше да бъде нещо повече от любовна връзка растеше, все още не проумяваше как чувствителен и нежен мъж като него имаше такава опасна и зловеща професия.

Веднъж се беше опитал да й обясни. Имаше приятен плътен глас и почти недоловим ирландски акцент — нещо типично за средата и семейството, в което беше израснал. Това, което първо я бе впечатлило у него, бе именно гласът му. Разпалено бе отхвърлила логиката на разсъжденията му, но все още помнеше думите: „Войната, това са крайности, крайности от насилие и ужас, но също и от героизъм, състрадание, другарство. Войната е най-големият парадокс. Това е да чувстваш живота с всяка една фибра на тялото си заради, а не въпреки заплахата от смърт. Много пъти ме е било страх и съм изпитвал омраза, но, когато всичко свърши и съм далеч, ми се ще да се върна отново там. Липсва ми усещането за живот на ръба.“ Тогава се бе обърнал към нея и я бе погалил. „Освен това, такава ми е работата, бе добавил.“

Бе решил да й напомни, че буквално всеки ден от уюта на топлото студио тя представяше същите новини за насилие, заради които го критикуваше, че отразява. После размисли и се отказа. В края на краищата, ако ядеш месо, това не означава, че искаш да работиш в кланица.

Тя си спомни за избухването си и за дълбокото чувство на отчаяние, което я бе обзело.